Телефонен звън. Звъни моят телефон с характерната, избрана от мен, рапърска мелодия. Дори на четиридесет не искам, отказвам да остарея. Мама е и това не е неочаквано. Чуваме се всеки ден, по няколко пъти на ден. Нещо в тона й ми подсказва, че този път разговорът ще бъде различен. Тя плаче. Моят татко си е отишъл завинаги. Моят най-добър приятел и най-добрият човек, когото познавам го няма вече. Шокът приковава погледа в нещата около мен. Нищо не се е променило: същите цветове, жужене на пчели, плач на дете, рев на автомобилен мотор. Тогава нахлуват въпросите, а отговорите са трудни дори за една жена на четиридесет.
Неочаквано се сещам за Джани Родари. Обичам Джани Родари. Татко ми четеше „Приказки по телефона”. Когато бях малка, приказките на Родари възбуждаха у мен едновременно и искрено недоумение от странните истории /тогава ги намирах за такива/, и истинско забавление. Всеки човек трябва да се връща непрекъснато към детските книжки, защото зад невероятните приключения на приказните герои се крие голямата мъдрост на нашето съществуване. Имаше една приказка – „Пътят, който не водел никъде”. Тя дава отговор на много от въпросите, които си задаваме за стойността на нещата, за техния смисъл. Татко ме възпитаваше да бъда като Мартино Твърдоглавия от тази приказка. Дори, когато всички са приели, че пътят не води никъде и няма нищо за гледане; дори когато той е осеян с дупки и бурени, да не изменяме на порива си да тръгнем по него. Мартино бил възнаграден за настойчивостта, с която се интересувал от този мистичен път и за куража да тръгне по него, защото няма усилие на човешката воля и дух, за които да няма отплата. Смелостта да опитваш, дори когато целта е преценена като твърде амбициозна, дори недостижима, е ВРОДЕНА у всеки от нас и чака да бъде впрегната на работа. Това не е и без опита на всички, които са били преди нас. Трябва само да разчитаме знаците по пътя, за да разгадаваме тайнството, каквото е животът, толкова вълнуващ и неповторим, уникален за всеки отделен човек. Даден ни, за да научим конкретни уроци, как да бъдем по-добри и по-човечни, да разпознаваме знаците, които маркират трасето на един пълноценен и морален опит. Да стоим на осветено и огрято място, като не се срамуваме за нещата, които квалифицираме като наш житейски път, дори и допуснатите грешки, защото хората, които обичаме и сме обичали с безрезервна преданост бдят над нас и са наш коректив.
Защо си спомням точно това и точно в този момент и какво ли означава, отнесено към загубата на моя татко? Пътят, който всеки извървява, кога започва и къде свършва, и дали изобщо свършва или има невидими мостове, които хвърлят брод напред и завинаги във времето? Почувствах го като прошепнато послание. Смъртта е хвърлен мост към живота, защото е естествен край, но едновременно и начало на един спомен, който живее в сърцето. Някой беше казал, че „Човек вижда добре единствено със сърцето си. Същественото е невидимо за очите”. И като че ли всичко намираше своята подредба в тъгата ми. Всеки извървян път трябва и ще да бъде продължен в паметта. Едно сладко и уморително пътуване по една сигурно много тясно и стръмна в началото пътечка, която опитът на тези хора които са били преди нас, е превърнал в път все по широк и по-широк, заради уроците, които сме научили от тези, които са били преди нас, заради преподаденото, което ни е направило разумни.
Татко си отиде, но продължи своя път по моста на моята обич и памет. Дори когато преминаваме през изпитания трябва да сме сигурни, че всички пътища водят някъде и животът е един безкраен цикъл от вълшебства, които трябва да изживеем. Няма път без изход, стига да поискаме да го намерим. Както сезоните следват своя път, така се редуват и миговете на помитаща тъга с тези на безрезервно щастие и всеки от тях трябва да бъде изживян пълноценно, без страх и с много вяра и надежда. „Има два начина да изживееш живота си. Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо”. И това го е казал Айнщайн, гениалният физик, ум, разгадал една точна наука.
Възраждане за Пловдив си поставя на първо място романтично-наивната цел /защото някои ще я порицаят като такава/ всеки от нас да възстанови в паметта си ОБРАЗА НА ЖИВОТА, на този ЖИВОТ, който отдавна е изгубил своите ЦВЕТОВЕ. Когато твърде дълго сме бродили из пустиня, осеяна само от камъни, скали и пясък, е логично мозъкът ни да разпознава само СИВОТО. Дошло е време този НАВИК да бъде преодолян и съм сигурна, че зад камарите камъни, скали и пясък, най-после ще се появи ЗЕЛЕНА ИВИЦА и радостта, че пустинята е вече зад гърба ни. Нужно е само да размислим и ДА НЕ СЕ ПРЕПЪВАМЕ В МЕЧТИТЕ СИ. И този път да повярваме първо на себе си, да почерпим кураж от собствените си разум и воля, преди ДА ПРЕОТСТЪПИМ ДРУГИМУ ПОЛИТИЧЕСКАТА СИ ВОЛЯ.
Моля, коментирайте! Считате ли за нормално, в най-големия гробищен парк на територията на Община Пловдив, да няма църква или поне параклис, в които ДОСТОЙНО да се простим, с тези които са си отишли? Що за безбожие и властващо зло ни е сполетяло?
Вашият коментар