2008 година е. Средата на септември. Денят е топъл и слънчев, ден, който е със собствен нрав и сякаш се съпротивлява да си отиде с вече отиващото си лято. Ден – беглец, който очарова с гордото си несъгласие да бъде част нещо минало. „Циганското лято“, любимият ми сезон. Всичко наоколо започва да се обагря в охра, масленозелено, кафяво, любимите ми цветове. Топлината на въздуха и неподдаващото се на обяснение усещане за памет, когато се разхождаш из Стария Пловдив, са успокоили сетивата ми. Нищо не предполага сериозни мисли, а само съзерцание и удоволствие от уловения миг.
Изведнъж обаче, изпод обещания стъклен похлупак изкачат дребни психари, приличащи на нинджи, но не в характерните за тях одежди, но съоръжени с пълния им арсенал хай-тек джаджи. Те открадват мига, за да го превърнат в сцена от набързо скалъпен нискобюджетен анимационен филм, такъв какъвто може да бъде продуциран само в България. За разлика от нинджите обаче, те не са тихи, защото крещят лозунги, но като тях (като нинджите) са толкова ефективни, но в безскрупулните си планове да подменят избраните на кастинг главни герои. Избраните главни герои, отново избрани за най-очакваната роля – тази на добрите, са екзекутирани от изскочилите от сенките на миналото и не само на миналото персонажи. Те пренасят избралите да гледат новия филм в един друг филм, нямащ нищо общо с обещаната премиера. И над Пловдив избуява един розов храст, но той отново не е розов и нежен, а искрящо червен с много остри шипове и характерната за него агресивна коренова система. Шумът на опърпани лешояди, накацали и натежали по клоновете му и сянката, която храстът хвърля върху опърпаните съвести на подменилите сорта градинари, ме събуждат от усещането за филм и приказни герои и напиращите въпроси вече търсят своите сериозни отговори.
Въпросът за надеждата, коалициите и опърпаната съвест лъкатуши към позорния и ужасяващ отговор, че в България истина няма. Няма я истината, като пъзел от мънички човешки истини, последователно и красиво преплетени, истините, които определяме като принципи. Тези принципи така необходими за очертаването на един път, на една посока, на един идеал, които да планират бъдещето и да го осъществяват. Случването на коалиции между формации, които подчиняват ролята си в обществото на различни базисни принципи, е нещо изначално нездраво, мъртвородено, защото стъпва на компромиса. Разминаването в базисните принципи при воденето на обществения разговор и компромисът имат и могат да имат само един единствен резултат и той е тъжен и страшен за провелите кастинга – откраднато бъдеще. Има една циганска поговорка, че „Не можеш да вървиш все направо, ако пътят криволичи“. Но хората на България са все по-скептични, все по-огорчени, все по-изтощени и уплашени, че след поредния завой отново ще изскочи позната от миналото мумия или нинджа с буен нрав, твърдо решена да бъде в услуга на „безсмъртната“ мумия.
Всички сме като душевноболни, защото отказваме да видим фактите от реалността, само и само за пореден път да повярваме, че те не съществуват. Зомбирани сме от коалиции-хибриди с противоречиви и неясни послания. Всяка коалиция, родена от компромиса, крие истинското си лице зад уклончиви и мъгляво формулирани „принципи“ от страх да не бъде разпозната, да не бъде идентифицирана като възползваща се само и единствено от „фалшивата изгода на мига“. Тя предпочита да бъде аморфна и хлъзгава. Хвърля лигавото си и лепкаво покривало върху всеки уникален по Божия промисъл индивид като го тласка в бездната на безнадеждността, апатията, потресаващата невроза и отчужденост, за да възкликват все по-често и все повече хора „Майната Ви, всички сте боклуци“, а избирателните урни да бъдат все по-гротескно празни, което по своята природа си е изборна фалшификация. Затова моята гражданска позиция е, че Партия „ГЕРБ“ в лицето на нейната регионална структура трябва по всички формални и неформални (защо не и да се извини на гражданите на Пловдив) начини категорично да се разграничи от сегашното управление на град Пловдив, за да не инкасира недоволството от провалите, които неизбежно съпътстват набързо скалъпеното ново мнозинство, отново стъпващо върху алчната пресметливост и изкушенията на конкретния момент. Една умна жена е прозряла, че „кораб, който не може да устои на разклащане е вече обречен и че е по-добре да бъде разклатен много силно, ако това ще му помогне да преоткрие курса си. Но осъзнаването на този факт изисква да се изправим очи в очи с фактите, с реалността като възприемем твърди принципи и дългосрочна стратегия – все нещата, които привържениците на стабилността на кораба панически се мъчат да избегнат“. Не трябва да се подвеждаме по тезата за така нареченото и мистично „обществено благо“, защото обществото е съвкупност от отделни човешки индивиди със свое собствено достойнство, интереси, мечти, а те пожелаха Партия „ГЕРБ“ да бъде техен изразител в град Пловдив. Това не се случи. Вотът на пловдивчани беше подменен, а тезата че „ГЕРБ“ е опозиция в Пловдив е толкова несъстоятелна и неотговорна, колкото е безотговорно и нахално поведението на представляващите местната структура на „ГЕРБ“ (дали все още има такава) в усърдието да не поставят под ключ личните си амбиции и службогонство за сметка на рушенето на авторитета на сегашния премиер. Някой е казал „Правиш ли компромис между храната и отровата, побеждава само смъртта. Правиш ли компромис между доброто и злото, може да спечели само злото“. Нещо повече: изпитът, който всеки здравомислещ от нас (нито за миг не съм изгубила вяра, че здравомислието ни е съхранено, само трябва да го разбудим) иска да положи достойно и успешно, е приобщаването и интегрирането към Европейския цивилизационен модел, който е нравствено дисциплиниращ модел. Но при тази нравствена пустош, обладала българската действителност, решенията да бъдем изпращани отново и отново на поправителни сесии и в крайна сметка скъсани, са естествени и логични. Нека не бъдем „доведеното дете“ в Европейското семейство.
Очарованието на „Циганското лято“ е ограбено, а в замяна ревматоидни болки са се завърнали с вече отдавна отминалата есен в град Пловдив. Тези болки за парализиращо болезнени. Те превиват скелета на гордостта, която всеки човек трябва да преживява само от факта, че е Човек и от задължителността да се припознава като такъв, а не като електорална единица. Силуетът ни се изкривява, коленете ни „въртят“, искат да се посвият, но нека да потърсим навътре в себе си поуките и следващият (винаги ще има утре) път не коленичим пред отсъствието на промяна в Пловдив.
Забележка: коментарът е написан през есента на 2008 г. като реакция на обсебването (едва ли има вече човек в България, който да не знае, че това е лексика от наказателното право) на местния вот на пловдивчани, но безграничната услужливост и лоялност на пловдивските печатни медии, не позволиха тази гражданска позиция да види бял свят. Но тезата ми „Нищо ново под слънцето“ аргументира актуалността на написаното дори година и половина по-късно.
Вашият коментар