При установяването на комунистическия режим през 1944 г., почти шест столетия по-късно, моделът на поведение и методите на действие на чуждите завоеватели са възпроизведени и шокиращо идентични. Богатството е порок, образоваността и знанието са неприемливи, а вярата в Бог – ерес. Култът към властта изисква преодоляване на тези „неудобства“. Твърде болезнено е преповтарянето на последвалите процеси на национализиране и конфискуване на имущества, изграждането и функционирането на лагери и т.н. Новосъздадената, нивелирана и отново вътрешно изравнена рая е натикана в тесните, задушливи панелки, в които всяка свобода на духа е почти невъзможна. Но заелата позиции политическа върхушка движи тези процеси на нивото на макроструктурата. Обезглавила интелигенцията, ограбила богатствата на имащите тази класа на малцинството, достига резултат и последици едни и същи при всяко едно от проявленията на социализма (независимо в кой от оттенъците му) – нивелирането на обществото до смърт, както казва Солженицин. Тя се чувства недосегаема в своите резиденции, обезпечена от множеството привилегии и силно окуражена от една кабинетна мъртво родена, заради своята противоестественост, идеология на лозунгите и параноята. Презрението към и неглижирането на раята са толкова големи, че семейството, малките социални групи по интереси (т.е. микроструктурата на обществото) са оставени на мира, макар и зорко наблюдавани. Хората живеят в малките си обиталища, обединени от традициите на все пак съхранените си и пощадени семейства, селото ври от палави деца и обичливи баби.
И така до началото на това, което се припознава като „ПРЕХОД“. Появи се „новият политически елит“, роден с диагнозата вродена висока степен на СЛУЧАЙНОСТ и ОТСЪСТВИЕ на качества, който триумфално провъзгласи раята за електорат, който да възстанови народовластието. (Трябва да бъде признато, че за не малко хора – истински личности и демократи по убеждение, а не по конюнктура – приели случването на прехода като свой вътрешен и морално аргументиран житейски казус, поставените по-горе кавички следва да бъдат категорично изтрити.)
За съжаление случайните новопоявили се, знайни и незнайни, демократи се възползваха от „фалшивата изгода на мига“ и зад паравана на разтегливите и обтекаеми обещания за „обществено благо“ и в „обществен интерес“, въвлякоха хората в уравнението на дирижираната демокрация, уравнение, което трябваше да бъде решавано само един път на всеки четири години. Уравнението странно защо получаваше ту един, ту друг отговор, един път решението беше подчертано с червено, друг път със синьо, с уговорката че в България далтонизмът е широко разпространен, никога е нямало ясно червено, или категорично синьо. Тези разнопосочни отговори бяха заради това, че новите лидери бързо набираха инерция и започнаха да мислят повече и единствено за политика, а не за възстановяването на достойството на хората и за възраждането на тяхното стеснено съзнание. Те искаха да се угощават с волята на слабодушните. Те обожаваха да впечатляват, да манипулират, да виждат собствените си черти, отпечатани върху лицето на народа. Но дори и толкова дълго в плен на етикета „рая“, хората бързо осъзнаха, че на тях се гледа като на едни цифри засягани от една мярка, наречена изборен делител. И те отказаха да бъдат делимото в уравнението като се отчуждиха от обществения живот и са затвориха в себе. И колкото делимото ставаше по-малко, толкова частното в уравнението (подмененото народовластие) ставаше все по-некачествено, безскрупулно и вероломно безсрамно. Резултатът е налице, от една страна, – спасяване на статуквото от хора, които с партизанска опитност попълват листите с отсъствието на положителни качества, а от друга страна, – константна невроза на обществото (потвърдена и от медицинските заключения), липса на надежда, отприщване на нихилизъм и реторсия, които се пораждат винаги и това е логично от усещането, когато си употребяван. Всичко това в единение с безумно проведена безобразна поземлена реформа (безбройните поправки на т.нар. земеделски закон е красноречиво доказателство за това), довела до братоубийства заради парче земя, съсипията на българското земеделие, обезлюдяването на селата, прокудило синове и дъщери да търсят поминък в София и в големите градове, но превърнали се в значим криминогенен фактор, и окаяни старици и старци, приседнали пред полусрутените си къщи с надеждата да чуят клаксона на приближаващия автомобил на децата си, който обаче така и не пристига. В допълнение и позорният и ужасяващ факт за отсъствието на третата власт, призвана да бъде коректив на другите две, неслучилата се здравна реформа. Изброяването може да продължи, но не изчерпателно, с наличието на над петдесет висши учебни заведения, част от студентите на които се Опълномощават да управлявът през следващите четери години. Прекъснатата връзка родители – деца, издигнатата в култ „Чалга цивилизация“, ерата на силикона и перхидрола и легитимирането на българските ВИП-ове в лицето на субекти с неясна репутация и принос, но субекти, които танцуват, на не как да е, а по ВИП-овски – от пръсти към пета и обратно. Няма ценностна система, няма идеали, няма човешки и интелектуални критерии, няма състезателност, няма бъдеще. С микроструктурата на българското общество е свършено. И както е казано „Глобализирахме пороците си по-бързо, отколкото добродетелите“. Вече не трябва да говорим за реформи и реформаторски мнозинства, те нямат потенциала да се справят с натисналото България зло и безбожие. Вече е дошло време да се признае нуждата от Реформация така както я е случил Мартин Лутер. „Реформацията, като предизвиква процесите на хуманизиране и обновление на християнския морал и поведение, ражда върху този единен европейски дух кълновете на гражданското общество и политическите свободи в съвременното им разбиране.“
Ако всичко изложено не е вярно и ако сме свободни, защо отново и отново хората, презрително припознавани не като човеци и личности, а само и единствено като електорат търсят спасител и това се повтаря през четири години именно вече двадесет години? Безспорно господин Борисов е човек, който изпълва стаята, в която е влиза, той просто е там и сред множеството хората запомнят точно него. Но обкръжението му от първокласни камериери, дали са накадърни PR консултанти, дали са раболепни социолози или услужливи журналисти или още по-лошо хора от структурите на „ГЕРБ“ са на път да превърнат един човек приживе в МИТ, в герой от ФОЛКЛОРА, а всички знаем, че това е измислен, въображаем, илюзорен свят. Представянето на премиера побутва мисълта към песните за Крали Марко – Марковите крачки, Марковите стъпки, Марковите дупки.
„Крали Марко се бие и побеждава Муса Кеседжия, Чер Арапин, турци еничари, но и триглавата ламя. Поел еднолична битка със завоевателите той е свръхчовек със свръхчовешка сила и свръхчовешки ръст. Те са засвидетелствани от големината на кожуха му, направен от кожите на седемдесет мечки и от калпака му, направен от кожите на тридесет вълка“.
Подобен образ е символ на неосъществими желания и напразни надежди. Премиерът трябва да сложи точка на тази лудост, защото този изграждан образ щраква за него капана на свръхочакването. Пък и нито за миг не трябва да забравя, че в българския фолклор темата за предателя и предателството също е широко разпространена. Като десен политик той трябва ясно да обясни, че хората се различават по своите възможности и умения. Различията в имущественото положение са неизбежни и са задължителен резултат от различните възможности и различните усилия (интелектуални и физически), че такова неравенство съвсем не е неблагоприятно, както за индивида, така и за обществото, а неговата функция е само да опита да постави обективен и затова здрав регламент, да нормира чрез обективни критерии състезателността в бизнеса, културата и в живота. Това ще бъде „Нещо ново под слънцето“. Наложително е да започнем със възстановяването на микроструктурата на обществото, което като естествена последица ще доведе и до възстановяване на макроструктурата, която да можем най-после да определим като гражданско общество.
Едно полезно начало може да бъде възможността ни да избираме пряко тези, които ще ни съдят, защото починът „Кушлев“ „Видя ли осемнадесетгодишна в скъпа кола – записвам я“ ще ни вкара отново в нискобюджетен трилър с известен край.
Вашият коментар