Като в романа на Лиман Франк Баум „Вълшебникът от Оз”, параванът, прикриващ реалната българска действителност, вече се е сгромолясал с трясък. Едва ли има изненадани от находката зад него и едва ли някой може да определи тази находка като нещо добро и обнадеждаващо. Не било така обаче с четиримата герои от книгата на Баум. Те стоели като гръмнати от учудване при падането на онзи параван, параванът от романа. Изненадата била потресаваща за героите, защото Дороти, Тенекиения дървар, Плашилото и Лъва видели, че на мястото, прикривано от паравана, стоял дребен старец с плешива глава и набръчкано лице /толкова дълго време той съумявал да поддържа една заблуда/. Когато прави признанието, че всичко е било една измама, Вълшебникът от Оз, който бил един обикновен човечец, като да ни отговаря на въпроса защо вече 20 години, България остава запусната територия, незасегната от благата на цивилизацията. Засрамен /за кой български управленец можем да кажем, че познава усещането „срам”/ той обяснява механизмите и причините за невероятната манипулация и обсебената от него привилегия да бъде почитан като вълшебник, който с вълшебствата си е в състояние да даде разрешение на всеки проблем /все пак в изумрудения град хората добрували/. Нещо повече: като че ли бреме се стоварило от плещите му. Разкриването на измамата и разплитането на мошеничеството му отново щели да го направят свободен. Такова облекчение би могъл да почувства само човек, който познава морала и справедливостта като нравствени ориентири. Обяснението на Вълшебника от Оз било простичко и логично: „Но моите хора са носили зелени очила толкова дълго, че повечето от тях вярват, че градът е наистина изумруден”.
Нека свалим очилата, които носим по навик и с открити очи погледнем нашата си находка. Находката зад нашия български параван е, че институциите, които би следвало да придават устойчивост на човешкото ни общежитие са в непреодолима криза. Но институциите са „обиталище” на човешкия субстрат, който ги изгражда, следователно можем да обосновем извода, че хората, овластени да вземат управленските решения за добруването на всички нас, страдат от някои хронични дефицити. Кант казва, че „в природата на човека е дадена склонността му да живее обществено….”, известна е и прочутата мисъл на Аристотел, че човекът е обществено животно. Ролята на институциите е именно да примири „недружелюбното дружелюбие”, вродено у всеки един от нас, „недружелюбното дружелюбие”, което постоянно застрашава да разруши обществения живот.
Но при нас е друго.
Определят войната като въоръжен конфликт. Но тя, войната, може да ни се представи и в друго демонично озъбено лице – лицето на унищожителната конфронтация, „конфронтация до дупка”, конфронтация по всички флангове на съвместното ни съжителство. Изправени сме пред психологическа обсада на безпощадно противопоставяне, също форма на война, макар без грохота на падащи бомби и разкъсващи плътта шрапнели. Обсадените сме ние, обсадени са волята ни и усещането ни за значимост. Парализирана от обсадата е надеждата ни за перспектива и развитие. Резултатът от тази гадна обсада е, че пред нас остава единствено открита възможността да намерим убежище в изкопания за нас „окоп за самотни, озверели от напрежение наблюдатели”, надничащи и уплашени хора, които гледат живота си някак отстрани, без действена вяра и надежда, че могат нещо да променят.
Известно от историята е, че най-жестоки са били конфликтите не между различните нации, а конфликтите между хора от една нация, които „не са успели да изработят общ закон, принципи и правосъдие” /за кървавите диаманти на Наоми Кембъл всички вече разбрахме, тези диаманти са именно кървави, заради едно политическо и още по-укоримото и страшно човешко предателство, като предателство е най-меката дума, която ми идва на ум, но по-тежка дума не мога да използвам по отношение на един човек с все още недоказана вина/.
Почти оцветеният вече в кърваво конфликт между изпълнителната и съдебната власт /президентската институция също „достойно” участва в баталните сцени, за да бъде канонадата от демагогия, хранена от непрестанни злословия, още по-оглушителна/ доказва тезата, че българските институции са в политическа задънена улица и това което е още по-страшно, че българското общество е в разтърсващо жестока духовна криза.
Защо това се случва? Защото трябва да бъде развенчан митът за съществуващ в България политически плурализъм. Такъв няма. Съществуването на многолико политическо пространство е градска легенда, която неуморно и с усърдие се поддържа от хора, припознали сами себе си като почти „династично” легитимирани да управляват и да съдят. Бог Хаос владее девствена България, останала непорочна, заради непознаването на нравствено дисциплиниращия цивилизационен модел на съществуване /за съжаление добродетелта е твърде оскъдна и само в тази посока, за сметка на покварата, която е твърде изобилна и в твърде много отношения/. Главната причина за това е политическото преяждане с безпринципност на българските управленци.
Какво властва в българската действителност на мястото на закрепения в Конституцията дух на сътрудничество между институциите? Перефразирам една обществена диагноза, заради нейната невероятна относимост и приложимост към случващото се в България. У нас марширува „Фанатична нетърпимост, която ни поставя пред измамен избор и осъществява фалшиво разделение. Но интересното е, че патосът на фанатичната нетърпимост в днешно време е резултат не на страстна вяра и убеденост, а на изкуствено самонавиване като последица от колективни внушения и демагогия.” Напълно отсъства градивната критика и сблъсъкът на идеи. Нашата действителност познава само изобличаването, отлъчването и наказанието. Има изтощителна борба на интереси и юмруци. Не се спори върху идеи и изградени конструкции /тези/. Инакомислещият се хвърля в лагера за противници, който лагер е мишена на упражнения с картечници. А от нас се изисква да бъдем толерантни. Толерантността е нещо хубаво. Проблемът е обаче в дефинирането на толерантността в България. Да си толерантен у нас означава и силно се аплодира само в случаите, в които нямаш позиция различна от тази на управляващото статукво, безразличен и равнодушен си към истината и „възпитано” не различаваш добро и зло.
Възраждане за Пловдив отстоява тезата, че ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО парализира ЖИВОТА, когато е необосновано, защото е БЕЗПРИНЦИПНО. Нужни са идеи, които да заживеят в ясно формулирани ПРИНЦИПИ, които да осъществяват ЖИВОТА в неговата необикновена пъстрота.
А преди да вземат живота си в своите собствени ръце като разрешат проблемите си според положените собствени усилия и възможности, четиримата герои щели да поискат от Вълшебника от Оз нещата, които сигурна съм всички ние искаме за себе си. Дороти – дом или по-точно да се върне към уюта на изгубения дом; Тенекиеният дървар – сърце, за да може да обича; Плашилото – разум, за да може да мисли и различава добро и лошо, а Лъвът – смелост, за да следва отредената, само за него роля.
Вашият коментар