П Е Т И Ц И Я

До
Министър – председателя на Република България
г-н Бойко Борисов

П Е Т И Ц И Я
от
Светла Иванова Йорданова
град Пловдив, улица Райко Даскалов № 67
032 620267; 0888 616505
e-mail: me@svetlayordanova.com

ОТНОСНО: упражняване на правомощието по член 150, алинея 1 от КОНСТИТУЦИЯТА на Р. България за сезиране на КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД на Република България с искане за установяване на противоконституционност на Раздел II „Съдебни заседатели” от Закона за съдебната власт

Уважаеми господин Борисов,
Някои предварителни опорни точки или какво предпоставям като установено:
1.) Република България е правова държава – член 4, ал.1 от Конституцията на Република България /КРБ/.
2.) Сред най-конкретните проявления на тази конституционна норма са императивното признаване на фундаменталната значимост на Конституцията (член 5 от КРБ) и подчинената на нея нормативна йерархия като основен принцип и израз на законността, както и безусловното приемане на едно от най-великите достижения на човешката мисъл в нейните политически и правни търсения, а именно: учението за разделението на властите (функции на единната държавна власт), намерило своя конституционен израз в нормата на член 8 от КРБ.
3.) „Член 5 и член 8 от КРБ са от категорията на тези конституционни норми, които трябва грижливо и ревниво да бъдат спазвани в своята буква и в своя дух, защото тяхното неспазване подкопава самите основи и то главните стълбове на държавното устройство, държавното управление и правовия ред в страната”. Тези норми генетично обременяват Конституцията с достойнството да притежава необходимия потенциал за въздействие върху социалния живот във всичките му измерения. Този потенциал има нужната мощ да бъде бариера, която да прегражда създаването на противоконституционни закони, както и да открива пролуки и перспективи за правен и житейски волунтаризъм.
4.) Точно тези основни начала в най-голяма степен нормативно обезпечават правото (в неговото институционализирано битие и като “феномен на властта”) да бъде „масов еднообразен стандарт” за законосъобразно поведение. Стори ли това, правото ще възстанови своята изтласкана същност да бъде „духовен феномен”, феномен, който да бъде ценностен ориентир и най-безкористен защитник на предписаните от Конституцията основни права на гражданите така, както са разписани те в нейната глава втора „Основни права и задължения на гражданите”. Защото, както е казал Солженицин: „Преживявайки целия си живот при комунизма, аз ще кажа: ужасно е онова общество, в което изобщо ги няма безпристрастните юридически везни. Но общество, в което няма други везни освен юридическите, също е малко достойно за ЧОВЕКА. Общество, стъпило на почвата на закона, но не ПО-ВИСОКО – слабо прилага висотата на човешките възможности. Правото е твърде хладно и формално, за да влияе на обществото благодетелно. Когато целият живот е пронизан от юридически отношения, се създава атмосфера на ДУШЕВНА ПОСРЕДСТВЕНОСТ, умъртвяваща най-прекрасните полети на човека. Да се удържим само с едните юридически подпори ЩЕ БЪДЕ ПРОСТО НЕВЪЗМОЖНО”. (Много бих искала да направя прочит на нормата на член 4, ал.2 КРБ, по силата на която „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество” като проекция на това велико прозрение на този забележителен ум.)
5.) Като „феномен на властта” конституционното право е в най-голяма степен застрашено от гравитационните сили, бушуващи в сферата на политиката. „Дистанцията трябва да бъде гарантирана именно, за да се съхрани самостоятелната битност на конституционното право спрямо постоянно изменящата се политическа среда”.
6.) Нормативната йерархия представлява логическата конструкция на правната система на Република България, която обединява явленията от правната действителност /норми, юридически актове, правоотношения, закономерности/, които да бъдат консолидирани като една цялостност. Тази йерархическа подреденост придава на една държава качествената характеристика да бъде определена като правова. На върха на „Нормативната пирамида” властва Конституцията. Подстъпите към нея, там където се случва законотворчеството, трябва да бъдат предпазени от всяко възможно политизиране. Резултат от подобни възможни нахлувания ще бъде създаването на противоконституционни закони, които да дискредитират авторитета на Конституцията и които ще застрашат основни права на гражданите.
7.) Като предпоставя и допуска опасността, основните права на гражданите, които Конституцията легитимира като неотменими, да бъдат нарушавани, Основният закон създава УНИВЕРСАЛНАТА ОБЩА ЗАЩИТНА НОРМА на член 56 от КРБ, според която „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. …” . Систематичното място на тази норма дава основания тя да бъде идентифицирана именно като ОБОБЩАВАЩ и АБСТРАКТЕН защитен механизъм, който да пази и гарантира всички, изброени преди това ПРАВА.
8.) Член 117, ал.1 КРБ „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата”.
9.) Съдебната власт /юдикативата/ е най-самостоятелната в триадата на разклонената държавна власт. Член 117, ал.2 КРБ „Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.”
10.) Член 117, ал.3 КРБ „Съдебната власт има самостоятелен бюджет”.
11.) Член 2 КРБ „Република България е единна държава с местно самоуправление. …”. Тази норма удовлетворява член 2 от Европейската харта за местното самоуправление, ратифицирана от Република България със закон в сила от 01.09.1995г., според който „Принципът на местното самоуправление трябва да бъде признат във вътрешното законодателство и доколкото това е възможно, в конституцията”.

Как съществуващата (de lege lata) нормативна уредба на института „Съдебен заседател” руши посочените по-горе опори и защо е необходимо Конституционният съд да се произнесе по въпроса конституционносъобразна ли е правната регламентация на този институт и да даде категоричен и еднозначен отговор на напиращия ЧОВЕШКИ и житейски оправдан въпрос „Кой ни съди?”, един амбициозен въпрос, отговор, на който гражданското общество в Република България (друг е въпросът доколко него го има – него обществото ) има право да научи.

Конституцията се подчинява на главната функция на правото (подреждащата функция) и формулира основополагащите за държавата правни норми, които уреждат организацията, устройството, функциите на държавата, титулярите на държавните функции в лицето на нейните висши органи. Тук можем да дефинираме понятието „държавно управление” в неговия най-широк смисъл. „Държавното управление е част от механизма на общественото управление и се осъществява като дейност, изявяваща своя потенциал в държавновластническа, държавноправна форма.” Тази нейна същност има отношение към всички видове и форми държавновластнически проявления при интервенирането във всички сфери на човешкото общежитие. Това широко понятие за държавно управление ни чертае координатната система на единната държавна власт – законодателна, изпълнителна и съдебна власт (като всяка координатна система и тази има своя хоризонтал и своя вертикал – пояснение, което ще ми е нужно при изложените по-долу аргументи). Това са принципните норми, които имат спецификата да бъдат изявени и е логично да бъдат изявени с най-висока степен на абстрактност и които представляват съществената част от материализираните в Глава I от КРБ „Основни начала”
Такъв заряд притежава член 8 от КРБ, според който „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”. Защитата на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата е поверена на съдебната власт като правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. (член 119, ал.1 от КРБ). Следователно титуляр на съдебната функция на единната държавна власт е съдебната власт, чиято система е регламентирана в самостоятелната глава VI от КРБ.
Именно в тази глава е позиционирана нормата на член 122, според която „В определени от закона случаи в правораздаването участват и съдебни заседатели”. (Дали е коректно използването на по-широкото понятие ПРАВОРАЗДАВАНЕ, вместо практически по-точното според функциите, които изпълняват съдебните заседатели, а именно ПРАВОСЪДИЕ, те, съдебните заседатели – съдят и осъждат). Правилното разчитане на тази разпоредба е от изключително важно значение, защото въвежда един правен институт, който се разгръща най-вече в наказателноправната сфера на правораздаването. Нещо повече: този институт притежава привилегията да бъде обявен за ОСНОВЕН ПРИНЦИП според Глава II от Наказателно – процесуалния кодекс /НПК/ на Република България – „Участие на съдебни заседатели в работата на съда”.
Систематичното място на този основен принцип, непосредствено след член 7, ал.1 от НПК, според който „Съдебното производство заема централно място в наказателния процес” още повече съсредоточава вниманието върху намирането на правилния отговор на въпроса: Кои са те, откъде се появяват, кой ги създава за тази централна позиция, която им се отрежда в наказателния процес?. В близкото минало този ОСНОВЕН ПРИНЦИП „Участие на съдебни заседатели в работата на съда” беше фаворизиран като ОСНОВНО НАЧАЛО на наказателния процес и се именуваше „Участие на обществеността в наказателния процес” т.е. въвличането на обществеността в наказателнопроцесуалната дейност. Може и да има нюанси, но по своята същност това си е ДЕЛЕГИРАНЕ от държавата на определени, притежаващи висока степен на обществена значимост, заради държавновластническата си природа, ФУНКЦИИ в полза на лица, които се крият зад събирателния образ ОБЩЕСТВЕНОСТ.
Член 8, ал.2 от НПК „Съдебните заседатели имат еднакви права със съдиите”.
Следователно логиката на нещата не е дейността на съдебните заседатели да бъде проява на „обществена самодейност” или някаква произволна форма на колаборация на държавните органи и то в лицето на главния субект на наказателния процес – СЪДА. „Съдът е колегиален субект на наказателния процес, който осъществява своята наказателнопроцесуална функция чрез съответна съдебна колегия /състав/.” Съдебните заседатели са част от състава на съда, органът, който осъществява ръководството и решаването на въпросите на конкретно наказателно дело. При изпълнението на тази властническа дейност съдебните заседатели имат правата на съдии. Тяхното мнение е еднакво решаващо като това на професионалните съдии. Следователно съдебните заседатели упражняват ПРАВОМОЩИЯ, присъщи на държавните органи /в контекста на това изложение на ОРГАНИТЕ НА НЕЗАВИСИМАТА СЪДЕБНА ВЛАСТ/, а именно те прилагат МЕРКИ НА ДЪРЖАВНА ПРИНУДА.
Правовата държава, която ОВЛАСТЯВА съдебните заседатели чрез своята КОНСТИТУЦИЯ, изисква от тях АКТИВНО, ОБЕКТИВНО, НЕЗАВИСИМО и БЕЗПРИСТРАСТНО упражняване на държавната дейност, поверена само и единствено на СЪДЕБНАТА ВЛАСТ. Гарантирането на справедлив съдебен процес предполага кумулативната даденост на правни гаранции за защита на основни съдебни права /сред които и е правото на ЗАКОНЕН СЪДЕБЕН СЪСТАВ/ и безрезервно зачитане на принципа за РАЗДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТИТЕ. Наричат тази неразривна даденост „носещите греди” в конструкцията на правовата държава. Но макар и отделена, макар и самостоятелна, не могат да се отрекат връзките, в които съдебната власт влиза, както със законодателната, така и с изпълнителната власт. Но ЗАДЪЛЖИТЕЛНО и НЕПОКОЛЕБИМО обаче само в степен, която не позволява НАМЕСА в СЪЩНОСТНАТА Й ДЕЙНОСТ. „Качеството на правораздаването като първична функция на съдебната власт може да бъде контролирано преди всичко чрез ВЪТРЕШНИ НА СИСТЕМАТА МЕХАНИЗМИ”. Главният въпрос, който се поставя точно тук и на това място е: Правната природа на de lege lata съществуващия институт „СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ” такъв вътрешен механизъм ли е или е нещо съвършено различно. ВЪНШЕН „АГЕНТ” ли е, заради начина на избирането на съдебните заседатели, противоконституционен „натрапник” ли е, който колонизира СЪДЕБНАТА ВЛАСТ и дискредитира и обезличава завоюваното в член 8 от КРБ гордо правило, според което „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна?
И тук на ход е ГЕНЕАЛОГИЯТА с нейния основен предмет да проучи и обясни родствените отношения и произхода на индивида, в нашия случай родствените отношения и произхода на съдебните заседатели. Особено ценни и значими ще се явят данните относно ПОЛИТИЧЕСКАТА АКТИВНОСТ за отделните единици от рода „СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ”. Тази ВАЖНА информация ни поставя пред един проблем, който придобива измеренията на ЕТИЧЕН и който степенуван по скалата на етичността ще разкрие истинска ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННА ПРИРОДА, която засяга РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ. И така, някак тихомълком, съдебните заседатели се позиционират в родословното дърво на ВЛАСТТА и то в най-независимата – СЪДЕБНАТА.
Как става това позициониране? Общинските съвети избират комисии, които изготвят предложения за съдебни заседатели. Всеки общински съветник може да прави предложения пред комисията. Съветниците определят с гласуване кандидатите, които ще бъдат предложени за съдебни заседатели. Предложените кандидати за съдебни заседатели дават на Общинския съвет: писмено съгласие; документи, удостоверяващи българското им гражданство, възрастта и педагогическата им квалификация, ако имат такава и свидетелство за съдимост. И това е всичко! Ноторно известно е, че изборът измежду излъчените кандидати, който след това се прави от общото събрание на съответния съд е по-скоро формален, отколкото корективен и състезателен. Така в съдебната система цинично се легитимира /интерпретира/ ОСНОВНИЯТ ПРИНЦИП „Участие на съдебни заседатели в работата на съда” и на авторитетното място на заседателната маса в съдебната зала, редом до професионалния съдия, заемат позиции съдебните заседатели с равни на неговите права, придобити обаче в резултат на различни и занижени изисквания и противоконституционен критерий „ЧРЕЗ ПОСОЧВАНЕ” от Общинския съвет.
Кой е Общинският съвет?
Общинският съвет е орган на местното самоуправление в общината и се състои от общински съветници. Избори за общински съветници се провеждат по пропорционалната избирателна система. Какво е най-характерно за пропорционалната избирателна система? Конституционалистите много точно и образно са идентифицирали същността на тази избирателна система. „Избирателят гласува за една предварително зарегистрирана и задължителна партийна листа. … Явно е, че изборът до голяма степен е предрешен от партийния щаб и то без да се държи много точна сметка за настроенията на избирателите, чиято най-голяма добродетел е верността към партията. Избирателят е „свободен” да си избере само партията, но не и лицата. Свободното мнение на избирателите се замества от партийната програма. Свободната му воля се покрива с партийната дисциплина, а НАРОДОВЛАСТИЕТО – с почти неотговорната ПОЛИТИЧЕСКА ОЛИГАРХИЯ. …Това не е нищо друго освен ДИРИЖИРАНА ДЕМОКРАЦИЯ. Хора, които с партизанска опитност попълват липсата на положителни качества. ….”. Следователно: общинският съвет е орган с ясно изразена ПОЛИТИЧЕСКА ОКРАСКА в силно агресивен ПОЛИТИЧЕСКИ КОНТЕКСТ. Аргумент за това е нормата на член 11, ал.3 от КРБ, която постановява, че „Партиите съдействат за формиране и изразяване политическата воля на гражданите. …”.
Как всичко това може да бъде конституционно отнесено към друг ОСНОВЕН ПРИНЦИП на наказателния процес, а именно: принципа „Вземане на решение по вътрешно убеждение”. Този принцип е закрепен в нормата на член 14, ал.1 от НПК, според който „Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.”
В същото време на съдебната власт не се полага политическа инициатива, както и политически правомощия. На това принципно положение кореспондира правната регламентация, дадена в Глава IX, раздел III, който раздел е озаглавен „Несъвместимост” от Закона за съдебната власт /ЗСВ/. Според член 195, ал.1 от ЗСВ „Съдия, прокурор и следовател, докато заема длъжността си, не може да:
1.) бъде народен представител, кмет или общински съветник (този последният обаче има право да предлага и гласува своя креатура, да проектира себе си в състава на съда като по този начин упражнява завоалирано, косвено, една държавновластна функция – тази да упражнява ПРАВОСЪДИЕ);
… … … … … …
6.) членува в политическа партия или коалиции, в организации с политически цели, да извършва политическа дейност, както и да членува в организации или извършва дейности, които засягат НЕЗАВИСИМОСТТА му. Нищо подобно досежно съдебните заседатели! Точно обратното: тях ги създава именно случилата се в даден момент ПОЛИТИЧЕСКА КОНЮНКТУРА.
Да се върнем отново на въпроса за СВОБОДНОТО ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ! Какво би трябвало да означава това? „Това би трябвало да бъде убеждение, което се е формирало свободно, без странични влияния и предварително зададени мащаби за оценка.” Нещо повече: когато се говори какво се разбира под ЗАКОНЕН СЪДЕБЕН СЪСТАВ, като основание съставът на съда да бъде квалифициран именно като такъв е неговите членове да не подлежат на отводи и самоотводи. „В основата на отводите и самоотводите на членовете на състава лежи общата идея, че в него не бива да участват лица, по отношение на които съществуват определени основания да се очаква, че няма да действат с необходимата безпристрастност участието им ще постави под съмнение обективността и правилността на постановения съдебен акт.” Сред основанията за отводи и самоотводи на съдиите и съдебните заседатели лежи разбирането, че НЕ МОЖЕ да се очаква убедителна за обществото присъда, когато в състава на съда участват лица, спрямо които съществуват ОБСТОЯТЕЛСТВА, които дават основание да ги считаме ЛИЧНО или КОСВЕНО, МАТЕРИАЛНО или МОРАЛНО заинтересувани от изхода на делото. Върховният съд /Върховният касационен съд/ всякога е бил на становище, че нарушенията на разпоредбите относно СЪСТАВА на СЪДА са АБСОЛЮТНИ /БЕЗУСЛОВНИ/ ОСНОВАНИЯ ЗА ОТМЯНА!
Нека си представим единната държавна власт като една координатна система. Член 8 от КРБ позиционира трите съставящи я компонента, законодателна, изпълнителна и съдебна власт, по нейната абциса /хоризонтала/. Нормата на член 2 от КРБ, както и Европейската харта за местното самоуправление, предпоставят възможността законодателната власт да проявява признаци на ЕЛАСТИЧНОСТ. В рамките на отсечката, поверена й в тази хипотетична координатна система, законодателната власт спуска вертикали надолу към органите на местното самоуправление. Така са появяват допирните и пресечни точки на децентрализацията, едно от проявленията и достиженията на едно демократично управление в една правова държава. Децентрализацията има като логична и желана последица, делегацията на определени компетентности към органите на местното самоуправление; овластяването им да извършват „законотворчество” като издават нормативни актове, които да регулират обществени отношения, типични или специфични за определената териториална единица /Община/ от единната държава; да санкционират в нормативна форма въпроси от местно значение, разбира се, при спазването на Закона за нормативните актове, с неговите императивни предписания относно творенето на нормативност. „Самоуправляващата се местна общност притежава основните елементи на държавата: и държавата, и самоуправляващата се местна общност, съдържат елементите територия, народ и власт. Но при самоуправляващата се местна единица тези елементи нямат първичен характер”.
Систематично, тук е мястото да маркираме текста на Член 4 от Европейската харта за местното самоуправление /ЕХМС/ „Обхват на местното самоуправление”, в точка 2 на който е записано „Органите на местното самоуправление разполагат в рамките на закона с пълна свобода да поемат инициатива по всеки въпрос, който не е изключен от тяхната компетентност или предоставен на друга власт.” За каква или коя друга власт става ясно в точка 5. Член 4, точка 5 от ЕХМС „В случай на делегиране на правомощия от централен или регионален орган на власт органите на местно самоуправление трябва да разполагат, доколкото е възможно, със свобода да приспособят упражняването им към местните условия”. Категорично не става дума за делегиране на власт, единствено присъща на властта, упражнявана от съдебната система, в това число за овластяване по какъвто и да е начин, пряк или косвен. Органите на местното самоуправление не следва да притежават възможността да попълват членовете на съдебен състав. Да се приеме друго означава да се игнорира понятието „ПОДВЕДОМСТВЕНОСТ”.
Изпълнителната власт с нейната генетична присъщност да бъде най-динамичната, най-оперативната власт, задължително има своите разклонения по вертикала. Централната власт оправомощава органи и лица да администрират по този вертикал с оглед оперативност, гъвкавост, удобство и близост до субектите, адресати на властническите административни актове – общи, индивидуални и нормативни.
Съдебната власт е най-статичната, най-неподвижната с оглед на възможността да се САМООГРАНИЧАВА като делегира правомощията си другиму или ПРИЕМА правомощия отвън. Подобен отказ от правомощия е просто немислим и невъзможен. Подобна делегация би изпразнила от съдържание нормата на КРБ, според която ПРАВОРАЗДАВАНЕТО се ОСЪЩЕСТВЯВА само от СЪДИЛИЩАТА. В отсечката, в мислената координатна система, отредена за СЪДЕБНАТА ВЛАСТ, вертикален разрез е само и единствено възможен по правилата на РОДОВАТА и МЕСТНАТА ПОДСЪДНОСТ. Присъствието в един съдебен състав на някой, еклектично привлечен в него /може би, заради необмислено санкционирана традиция/ дискредитира правовата държава чрез опровергаване на НЕЗАВИСИМОСТТА на нейната СЪДЕБНА ВЛАСТ.
Следващ аргумент е вмешателството на Министъра на правосъдието – централен орган на изпълнителната власт, който според член 75 от ЗСВ администрира в съдебната система, като издава НАРЕДБА, с която определя: а) реда, по който се ПОСОЧВАТ кандидатите за съдебни заседатели (нито намек за еднаквост на критериите, относими до професионалните съдии, което би било естествено и задължително, заради равните им права и задължения; нито състезателност при подбора, само ПОСОЧВАНЕ и най-циничното извършването на този „подбор” става по ДОКУМЕНТИ); б) възнагражденията на съдебните заседатели (и то от бюджета на независимата съдебна власт); в) други организационни въпроси, свързани със съдебните заседатели (заради ранга на нормативния акт, а именно НАРЕДБА, чието изменение е сравнително лесно и зависи само от ПОЛИТИЧЕСКАТА ВОЛЯ на министъра, „ДРУГИ ОРГАНИЗАЦИОННИ ВЪПРОСИ” не изпраща послание за безобидност, най-малко пък гаранции за конституционосъобразност и морал).

Заради изложеното по-горе, смятам, че уредбата на този правен институт е ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННА, поради което, с настоящата петиция Ви сезирам, да упражните правомощието си член 150, алинея 1 от КОНСТИТУЦИЯТА на Република България, като отправите искане до Конституционния съд за установяване на противоконституционност на Раздел II „Съдебни заседатели” от Закона за съдебната власт.

12.06.2011г.
град Пловдив С уважение: /Св.Йорданова/