Преди да отговоря на въпросите Ви, моля да ми позволите да изложа своето виждане за причините, извели хората на улицата. Няма как корените на случващото се да не бъдат потърсени назад във времето – до началото на това, което наричаме „ПРЕХОД”. Появи се „новият политически елит”, роден с диагнозата вродена висока степен на СЛУЧАЙНОСТ и ОТСЪСТВИЕ на качества, който триумфално провъзгласи хората за електорат, който да възстанови народовластието. /Трябва да бъде признато, че за не малко хора – истински личности и демократи по убеждение, а не по конюнктура, приели случването на прехода като свой вътрешен и морално аргументиран житейски казус, поставените по-горе кавички следва да бъдат категорично изтрити/. За съжаление случайните новопоявили се, знайни и незнайни, демократи се възползваха от „фалшивата изгода на мига” и зад паравана на разтегливите и обтекаеми обещания за „обществено благо” и в „обществен интерес”, въвлякоха хората в уравнението на дирижираната демокрация, уравнение, което трябваше да бъде решавано само един път на всеки четири години. Уравнението странно защо получаваше ту един, ту друг отговор, един път решението беше подчертано с червено, друг път със синьо, с уговорката че в България далтонизмът е широко разпространен, никога е нямало ясно червено, или категорично синьо. Тези разнопосочни отговори бяха заради това, че новите лидери бързо набираха инерция и започнаха да мислят единствено за политиката, като средство за домогване до власт, а не за възстановяването на достойнството на хората и за възраждането на тяхното стеснено съзнание. Те искаха да се угощават с политическата им воля, която им откриваше и разчистваше пътя в търсене на „ЗЛАТНИЯ ТЕЛЕЦ”. Но хората бързо осъзнаха, че на тях се гледа като на изборна статистика и отказаха да бъдат делимото в изборното уравнение. Това ги отчужди от обществения живот и те се затвориха в себе /последица от предаденото доверие/. И колкото делимото ставаше по-малко, толкова частното в уравнението /подмененото народовластие/ ставаше все по-некачествено, безскрупулно и вероломно безсрамно. Резултатът е налице, от една страна, – спасяване на статуквото от хора, които с партизанска опитност попълват листите с отсъствието на положителни качества, а от друга страна, – константни апатия и отчуждение на обществото, липса на надежда, отприщване на нихилизъм и реторсия, които се пораждат винаги и това е логично от усещането, когато си употребяван.
Приемам себе си като човек, съхранил задължителното „съзнание за своето незнание” и ще се опитам да отговоря на въпросите Ви, като по никакъв начин не искам да оскърбявам хората с претенция, че това са единствено правилните отговори. Всички се наслушахме на династично припозналите се „трубадури”, които винаги и непременно знаят отговорите на всички въпроси.
Член 11, ал.1 от Конституцията на Република България /КРБ/ постановява едно от най-демократичните и цивилизовани начала, които всяка една Конституция трябва да съдържа, а именно, че „Политическият живот в Република България се основава върху принципите на политическия плурализъм”. Плурализмът е възможност да бъдат чути множество мнения, да бъдат обсъдени множество гледни точки, да има състезание на идеи и тези. Но тягостно смълчани четем член 12 КРБ, според който „Сдруженията на гражданите, … … , НЕ МОГАТ да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, ПРИСЪЩИ САМО НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ”. Ужасяващият извод е, че Конституцията на България слага знак на равенство между политически плурализъм и партиен плурализъм. Тя ги отъждествява. Партиите са фаворизирани да бъдат единствените властелини на политическия живот. Авторитетът на суверена /народа/ са колонизирани. Държавността е поднесена на тепсия на единствените субекти на политическата власт – партиите. Суверенът е на колене. А за хората, като част от интегритета на суверена, не остана нищо друго, освен да чакат неотменимите си основни права, като дар, като благодеяние от политическите партии, които в кървави битки помежду си получават ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ. Задължителната дистанция между конституция и политика е нарушена. Пътят на суверена към държавното управление е ограничен от жесток визов режим. Следователно получаването на държавната власт е възможно само като партийно организирана активност. За съжаление през последните години тази активност се изразява преди всичко в артикулирането на омраза и противопоставяне, в припознаването на другия, на различния като враг, вместо във възпитаване на гражданско съзнание и гражданска култура. Но дали скандирането „Долу партиите” и тяхната забрана би решило проблемите? Износването на политическите партии е във фокуса на световната политическа наука още от 60-те година на XX век, техният упадък не се поставя под съмнение /партиите все по-трудно кумулират членска маса, трудно удържат привлечената такава/. Такава диагноза поставя и Херман Ван Ромпой като споделя, че „по правило политическите партии се обединяват по-скоро около интереси и сметки, отколкото около мечти и идеи. Затова и доверието в политическите партии все повече намалява”. Но никой не е намерил отговор на въпроса: кой или какво да ги замести. Призивите за подобна забрана смятам, че са изключително притеснителен сигнал към Европа. Да не забравяме, че на нас се гледа като на млада, недостатъчно изградена демокрация, на посттоталитарна държава и всякаква радикализация по темата ще бъде възприета като мракобесно залитане по миналото /Закон за защита на държавата – 1934г., Конституция на НРБ от 1971г. – относно ръководната роля на БКП/ и отстъпление от извоюваните демократични принципи. Да не говорим, че тези партии са част от големите и консолидирани политически семейства в Европейския парламент – ЕНП, ПЕС, Либерален интернационал и т.н. Съвременната държава в модерността на това понятие не може да си позволи подобна екзотика. Следователно: можем да мислим за ревизия на член 11 от КРБ /партиите да не са монополисти на политическите процеси и единствени посредници между държавата и народа на тази държава/, отмяна на член 12 КРБ и допускането на сдруженията на гражданите в политическата система, която е обществената система за упражняване на държавна власт. Несъмнено тези сдружения на гражданите трябва да придобият институционален образ, за да могат да носят и отговорност. Друг вариант е дисциплинирането на тези партии от редовите им членове, у които също е уседнало разочарованието. Те имат моралното право да предявят своите претенции към високомерното упражняване на властта в самите партии /усърдни писачи на учредителни актове „конституционализираха” тези партии като мини сепаратистични държавици в голямата държава/ в лицето на органите на съответната партия.
Вече 24 години ни предлагат меч, който може да пробие всяка броня и броня, която не може да бъде пробита от нито един меч, т.е на нас ни се предлагат илюзии, само заради неистовия копнеж на всяка цена да се влезе в голямото политическо „тържище на интереси” – парламента. Най-голямата и страшна беда, която ни е сполетяла се нарича „МОНОПОЛ ВЪРХУ НЕВЕЖЕСТВОТО И ЧОВЕШКИЯ ДУХ”. Унизеното знание и „нивелираното мислене”, които не добавят стойност, за да се случи националният просперитет, занемареният човешки дух, който даде простор на звероподобното състояние, в което живеем, задънената улица, в която са институциите, са все основания, които смятам за достатъчни да дадат зелена светлина за изработването на нов основен закон. Това ще бъдат мъчителни, упорити и настоятелни усилия на подготвени и почтени хора. Новата конституция трябва да изостави битието си да бъде „феномен на властта” и да възстанови изтласканата си същност да бъде „ДУХОВЕН ФЕНОМЕН”. Върху какво искам да съсредоточа вниманието? Като „феномен на властта” конституционното право е в най-голяма степен застрашено от гравитационните сили, бушуващи в сферата на политиката. „Дистанцията трябва да бъде гарантирана именно, за да се съхрани самостоятелната битност на конституционното право спрямо постоянно изменящата се политическа среда”. Един пример: когато Господ ни е създал, нас човеците, той не се е допитвал до властта. Следователно правото на живот е наше естествено право, а това, което държавата следва да ни гарантира е правото на качествен живот /”кучешкият живот” дали е живот?/. Правото на труд е наше естествено право, а това, което държавата следва да ни гарантира е правото на квалифициран труд според знанието и моженето. Нуждаем се и от нова координатна система на единната държавна власт /законодателна, изпълнителна и съдебна/, която да позиционира трите власти при категоричното спазване на принципа за тяхното задължително разделение. Създаването на ИНОВАТИВНА КОНСТИТУЦИЯ, от каквато се нуждаем е бавен процес, който не може и не трябва да се случи от днес за утре.
Въпросът Кой ни съди? е един амбициозен и житейски оправдан въпрос. Съдебната власт е най-самостоятелната власт, която трябва да бъде предпазена от дори мимолетно усъмняване за политизиране. Подстъпите към нея трябва да бъдат защитени от всякакви възможни нахлувания. Такова нахлуване виждам в уреждането на института на съдебните заседатели. Някак тихомълком, съдебните заседатели се позиционират в родословното дърво на властта и то в най-самостоятелната власт – съдебната, като черпят своята завоевателна енергия от Общинските съвети, които без съмнение са изключително политически обагрени. Петицията, която написах по този въпрос през 2011г. и с която сезирах някои от органите с право на конституционна жалба, не достигна до своя адресат – Конституционния съд, който да каже кой крив, кой прав. Юнският доклад на Брюксел за България от 2012г. също акцентира върху статута на съдебните заседатели и акцентът е именно в тази посока. И във връзка със съдебната власт също ще Ви отговоря, че отношението „спешност – реформа” са в невъзможна колаборация. Не се спори, че има производства, процедури, които е наложително да станат по-ефективни. Но не е сериозно, дори е опасно системата да бъде разклатена от набързо наплескани реформи. Паническото, скитащо и препускащо след всеки отделен случай, законодателство, което не урежда една система в нейната цялостност, е некачествено законодателство с реакционен привкус, което вместо да „изпише вежди, ще избоде очи”. Проблемът с некачественото и разпиляно законодателство, с обиждането на върховенството на закона чрез срутването на нормативната пирамида от нахалството на множеството подзаконови нормативни актове, е сред основните причини да сме на този хал. Законът за съдебната власт съдържа достатъчно ясни механизми за извеждане от системата на магистрати, които са си позволили безобразия и това се прави. Тяхното поведение не трябва да обезценява и оскърбява тези, а те са повечето, които честно и професионално полагат този изключително фрустриращ труд.
Действащото законодателство предлага, неизчерпателно изброени: Закон за достъп до обществена информация, Закон за икономически и социален съвет, Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, нормата на член 45 от Конституцията на Република България „Гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи”.
Големият въпрос е хората да формулират ясно послание: Какъв правен резултат да произведе тяхното участие в управлението? Възможно е различно интервениране в работата на държавните органи. Например: ако тяхното настояване е да имат правото да бъдат информирани, изслушвани, да бъде обезпечено присъствие им в работата на институциите като наблюдатели, без право на глас при вземането на конкретно решение, тези възможности съществуват и сега. Всичко зависи от гражданската активност на всеки един от нас и от усилията ни да имаме гражданска позиция, която държим да бъде чута, но дали ще бъде споделена е извън нашата воля. Въпросът за обидно ниската активност на наскоро проведения референдум, отсъствието на еуфория, че участваме в нещо ново за нас оставам открит като въпрос за размисъл на всеки. Само ще споделя моята убеденост, че промяна, в което и да е от проявленията на живота /не само в политиката/ може да се случи само чрез деятелност и конфронтация на ПЛАМЕННИ, РАЗУМНИ и ПОДГОТВЕНИ ХОРА.
Вторият вариант е артикулираното искане гражданите да упражняват контрол върху работата на държавните институции. Тук вече се поставят различни и много въпроси. Например: в една правова държава държавните органи са овластени да управляват чрез упражняването на конституционно признатото на всеки един от нас избирателно право т.е. държавните органи получават своя мандат чрез избори, на които избори определен брой хора, които също са граждани, отдават своята политическа воля. Да приемем, че сто хиляди от тези граждани имат доверие на институциите и не намират за нужно да упражняват контрол и сто хиляди са се усъмнили, че доверието им е предадено и искат да упражняват контрол. По Конституция всички сме равнопоставени, кой ще отсъди коя от двете групи е по-права и кой да овласти настояващите за контрол. Ако бъде намерен механизъм за овластяването на втората група, този контрол да бъде ли и ще бъде ли материализиран в някакъв акт с правно действие, който да обвързва контролирания? От своя страна, ако този акт, произвежда правни последици по отношение на контролираната институция, например спиране на взетото от нея решение, юридическо оправдано е този акт също да бъде контролиран, за да влезе в сила? До къде и до кога да бъде нарояван този контрол и какъв да бъде окончателният акт, който да обективира взетото решение? А и въпросът за отговорността остава висящ?
Трети вариант е темата за мажоритарни избори? Този вариант провокира честно да зададем въпроса: част ли са от българското човешко общежитие, днес, ПРАВОСЪЗНАНИЕТО и ГРАЖДАНСКАТА КУЛТУРА? Ако се обединим около реалността, че живеем във време на изгубени традиции, нравствени ориентири, че захвърлихме нормалността да бъдем едно помирено в разнообразието си общество, то тогава отново сме пред опасност. Извести са думите на Александър Македонски, че всеки град, до който може да достигне едно матаре, натоварено със злато е лесно превземаем.
Вашият коментар