Възраждане за Пловдив

Какво да приемем за установено или четирите отправни точки?

1. Държавната власт е един от трите конститутивни елемента, заедно с територията и народа, които идентифицират един човешки съюз като държава и му придават достойнството да бъде определян като държава. „Упражняването на властта спрямо територията и народа сглобява държавата”. Властта създава цивилизационен образ на всеки човешки съюз, който не е изпаднал в анархия.

2. Държавната власт е единна, което означава, че тя, държавната власт, може да има само един титуляр – монарх или народът. Основна, присъща характеристика на този титуляр е, че той е суверенът т.е. притежава върховенството, носител е на суверенитета.

3. Суверенитетът е неотчуждаем, което означава, че никой и нищо не може да го засяга, модифицира или приспособява, с цел обслужване на изменящи се политически реалности (в този случай става дума за вътрешния, конституционноправен суверенитет). Тук няма да става дума за отдадения частично или за споделения суверенитет, в качеството ни на страна – член, на една наднационална организация, каквато е Европейският съюз.

4. Политическият плурализъм, схващан като легална възможност, т.е. призната и гарантирана от закона възможност, различни политически формирования да могат свободно да изразяват различни възгледи и идеи по опредени теми, е неоспоримо качество и достижение на демокрацията.

Как е при нас?

Член 1, ал.2 и ал.3 от Конституцията на Република България (КРБ) като да удовлетворяват установените по-горе отправни точки, с изключение на четвъртата (която фокусира вниманието върху политическия плурализъм).

Според чл.1, ал.2 КРБ „Цялата власт произтича от народа. Тя се осъществява от него и от органите, предвидени в тази Конституция.” Следователно получаваме недвусмислен и категоричен отговор: кой е СУВЕРЕНЪТ. Суверенът е народът.

Според чл.1, ал. 3 КРБ „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. Следователно получаваме конституционно потвърждаване и гарантиране, че народният суверенитет не може да бъде отчуждаван. Никой не може да анексира отредената само за суверена територия на властване. Цялата власт принадлежи нему, тя е върховна.
Всяка друга власт, няма характеристиките на държавна власт. Следователно: а) упражняването на такава власт не е легално т.е. липсват законови основания за нейното упражняване и б) упражняването на такава власт е нелегитимно т.е. не може да бъде призната от народа на държавата, от СУВЕРЕНА, който трябва да я отхвърли като чужда, окупационна сила, която подкопава и обижда неговия суверенитет. Индикаторите за наличието или липсата на напрежение в организацията на българската държава са много лесно разпознаваеми. Такива индикатори биха могли да бъдат, отговорите на всеки един от следните, неизчерпателно изброени, честно зададени въпроси: има ли у хората готовност да се подчиняват на властта като спазват санкционираните от нея закони; има ли го у хората уважението и респекта към институциите или ако трябва да се обобщи ЧАСТ ЛИ СА ОТ БЪЛГАРСКОТО ЧОВЕШКО ОБЩЕЖИТИЕ, днес, ПРАВОСЪЗНАНИЕТО И ГРАЖДАНСКАТА КУЛТУРА и ако не са ЗАЩО Е ТАКА? За съжаление аргументиране на положителни отговори е трудно, да не кажа невъзможно, защото жизненият стандарт, качеството на живота, звероподобното общуване между хората, произволът на нареченото от мен наднормативно законодателство „ад хок” (у нас „нормативната пирамида” е срутена), което обслужва деспотизма и поощрява себичността на бюрократа, от най-ниското до най-високото стъпало на държавното управление, говорят сами по себе си.
След това лирическо отстъпление да обърнем внимание на последната четвърта точка, която ни отправя към нормата на член 11 от КРБ и нейните алинеи, както и член 12 КРБ, които трябва да ни ориентират за конституционните основи, върху които е стъпила ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА на България.
Член 11, ал. 1 КРБ постановява „Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм”. Това е едно от най-демократичните и цивилизовани основни начала, което всяка една Конституция трябва да съдържа. Това начало е един от критериите за определяне на една държава като правова, защото „ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА Е ОБЩЕСТВЕНАТА СИСТЕМА ЗА УПРАЖНЯВАНЕТО НА ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ”.
Но нека видим КОЙ или КОИ са допуснати в тази система? Голямото, логично и оправдано очакване е СУВЕРЕНЪТ да властва и в тази система.
Над СУВЕРЕНА, обаче, е произнесена една НАКАЗАТЕЛНА ПРИСЪДА и тя е в ал.3 на член 11 КРБ, както и в предписаното в член 12 КРБ.
Според член 11, ал. 3 КРБ „Партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност се уреждат със закон.” ТОЧКА и ШОК. Но това не е достатъчно. УЖАСЪТ трябва да продължи и в член 12 КРБ, където във втората му алинея, БЕЗ НИКАКВИ ПРИЗНАЦИ НА СРАМ е записано, че „Сдруженията на гражданите, включително и синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.”
След тягостно смълчаване изводът, който се натрапва от само себе си е, че БЪЛГАРСКАТА КОНСТИТУЦИЯ СЛАГА ЗНАК НА РАВЕНСТВО МЕЖДУ ПОЛИТИЧЕСКИ ПЛУРАЛИЗЪМ И ПАРТИЕН ПЛУРАЛИЗЪМ. ТЯ ГИ ОТЪЖДЕСТВЯВА. Партиите са фаворизирани да бъдат единствените ВЛАСТЕЛИНИ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЖИВОТ. Авторитетът и достойнството на СУВЕРЕНА са КОЛОНИЗИРАНИ. ДЪРЖАВНОСТТА е ПОДНЕСЕНА НА ТЕПСИЯ НА ЕДИНСТВЕНИТЕ СУБЕКТИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ-ПАРТИИТЕ. СУВЕРЕНЪТ Е НА КОЛЕНЕ. А за хората, за човеците като част от ИНТЕГРИТЕТА НА СУВЕРЕНА, не остава нищо друго освен да чакат основните си права, които цинично са определени като НЕОТМЕНИМИ, като дар, като благодеяние от ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ, които в кървава битка помежду си получават ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ.
ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА ДИСТАНЦИЯ МЕЖДУ КОНСТИТУЦИЯ И ПОЛИТИКА Е НАРУШЕНА.
ПЪТЯТ НА СУВЕРЕНА КЪМ ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ Е ОГРАНИЧЕН ОТ ЖЕСТОК И ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОНЕН ВИЗОВ РЕЖИМ.
Един древногръцки мит: Когато боговете сътворявали живите същества поръчали на Епиметей да им раздаде наличните и нужни им средства за самоопазване: физическа сила, бързина, дебела кожа, криле и т.н.
В усърдието си Епиметей раздал на животните всичко и за човека не останало нищо. Лишен от средства за самозащита човекът бил осъден на загиване.
За да го спаси Зевс вложил, вдъхнал в него: чувство за право, справедливост, срам и социален инстинкт, благодарение на които човекът бил в състояние да се съюзява със себеподобните си и да води успешно борба за съществуване.
Нека попитаме хората: как при такава конституционна уредба можем да имаме чувство за право, справедливост, срам и социален инстинкт, без които никога няма да можем да примирим „недружелюбното дружелюбие”, което дреме у всеки един от нас?
Какъв е резултатът от подобна конституционна уредба? Обществото е поразено от жестоко автоимунно заболяване, което се нарича „анексиране на жизнения цикъл от политическите партии”. Като всяко друго автоимунно заболяване и това е хронично и нелечимо. Прилагането на медикаменти може да облекчи симптомите на това тежко поразяване, но е невъзможно постигане на оздравяване. Преяждането с власт е единственият фокус, върху който политическите партии съсредоточават своите усилия. Няма състезание на тeзи и насрещни позиции, само оглушително противопоставяне в покъртително упорития поход в търсене на „ЗЛАТНИЯ ТЕЛЕЦ”. Политическите партии в лицето на династично припознали се да управляват политически шамани, практикуват именно ИДОЛОПОКЛОННИЧЕСТВО. Техните идоли са личните интереси, богатството и алчността. Действащите политически партии изпитват неприязън дори от самата представа, за вменената им от Конституцията роля, да възпитават и съдействат за формиране на обществени политики. За тях хората са „лагерен прахоляк”, по думите на Берия, прахоляк, който им пречи ясно да виждат пътя към „ЗЛАТНИЯ ТЕЛЕЦ”. Комфортът, който им е осигурен от самата Конституция, ги прави лениви, дори да умият неясните си физиономии, но проблемът, че имат проблем със собствената си идентичност, НЕ Е ТЕХЕН ПРОБЛЕМ. А в съвременния глобализиращ се свят, партиите ТРЯБВА ДА ДАДАТ ТОН не за поредната размита ИДЕОЛОГИЯ, а да СЪЗДАВАТ „НРАВСТВЕНО-ДИСЦИПЛИНИРАЩ МОДЕЛ” за нови и съвършено КОНКРЕТНИ ОБЩЕСТВЕНИ ПРАКТИКИ. Маските трябва да паднат и да се види какво се крие зад тях.
Износването на политическите партии, крахът на партийността е проблем в световен мащаб.
Доказателствата за това са: тотално недоверие и отказ от гласуване, което дискредитира самата ПРЕДСТАВИТЕЛНА ДЕМОКРАЦИЯ; партиите все по-трудно кумулират членска маса и още по-трудно удържат привлечената, дори преди десетилетия, членска маса.
Такава диагноза поставя и Херман Ван Ромпой като споделя, че по правило политическите партии се обединяват по-скоро около интереси и сметки, отколкото около мечти и идеи. Затова и доверието в политическите партии все повече намалява.
В свободните общества тази тема се дискутира свободно като се поставя въпросът какво ще се случи с партиите през 21 век? Но у нас е друго.
Всеки намек нужна ли ни е такава пренаселена политическа сцена, конструирана в българската политическа корабостроителница, всяко усъмняване в ролята и значението на партиите се приема за мракобесно залитане по миналото. Такава е удобната за самите партии инерция. Партиите ни превърнаха в „ИЗЛИШНИТЕ и ПРЕВИТИ ХОРА” , в „ЕЛЕКТОРАЛНИ ЕДИНИЦИ”, в хора без самостойно мислене, хора, податливи на зададените от партийните централи внушения.
В този ред на мисли се поставя логичният въпрос: защо все пак не идва банкрутът на партийността? Защо ПАРТИИТЕ са все още жизнеспособни и упорити в артикулирането на ОМРАЗА И ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ, защото в конституционното им призвание да възпитават ПРАВОСЪЗНАНИЕ И МОРАЛ те се провалиха.
Отговорът е, защото ОЦЕЛЯВАТ ЧРЕЗ ФИНАНСИРАНЕТО. Най-циничното е, че те, които поставиха под съмнение САМОТО наличие на държавност в България И НИ КАРАТ ДА СЕ ЧУВСТВАМЕ РАЗКОЛЕБАНИ В ОТГОВОРА НА ВЪПРОСА КАКВО Е ЗА НАС БЪЛГАРИЯ лакомо се угощават от ДЪРЖАВНИЯ БЮДЖЕТ като получават СУБСИДИИ в размери на шестцифрени числа за 2010/2011г.
Нека попитаме хората: справедливо ли е партиите да се финансират от нашите данъци? Съгласни ли са това финансиране да бъде спряно и партиите да се самоиздържат от членския внос на своите „убедени” членове?
НУЖЕН НИ Е НОВ ОБЩЕСТВЕН ДОГОВОР МЕЖДУ ХОРАТА И ДЪРЖАВАТА, КОЙТО ДОГОВОР ДА НЕ ИЗИСКВА ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА РАТИФИКАЦИЯ, НА КОЯТО И ДА БИЛО ПОЛИТИЧЕСКА ПАРТИЯ.
НУЖДАЕМ СЕ ОТ ОБЩЕСТВЕНО, ГРАЖДАНСКО УПРАВЛЕНИЕ, осъществявано от РАВНОЦЕННИ ХОРА, които могат да встъпят в такова управление САМО И ЕДИНСТВЕНО, АКО БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕНО ДОСТОЙНСТВОТО НА БЪЛГАРСКАТА КОНСТИТУЦИЯ, чрез приемането на нова такава.
03.09.2011г.
Пловдив Светла Йорданова

ПОЛИТИЧЕСКА ПАРТИЯ „ЗА НАС”
припознава ценностната система, съдържащата се в Хартата на личните права, като ясно държи сметка, че правата в тази харта са неотменими права на всеки човек, както и че на тези права съответства насрещното задължение на всеки човек да не злоупотребява с тях. Категорично трябва да се борим и възстановим ЕТИЧНОТО РАВНОВЕСИЕ в отношенията помежду ни. Това е пътят, по който ще се измъкнем от ужасяващата ДУХОВНА КРИЗА.

Х А Р Т А
на личните права

1. Аз имам правото да искам желаното.
2. Аз имам правото да кажа „не” на изисквания и молби, които не мога да изпълня.
3. Аз имам правото да изразявам всичките си чувства, позитивни и негативни.
4. Аз имам правото да променя решението си.
5. Аз имам правото да правя грешки и да не бъда съвършен.
6. Аз имам правото да се ръководя от собствените си ценности и стандарти.
7. Аз имам правото да кажа „не” на всичко, за което не се чувствам готов, което не е безопасно или е в противоречие с ценностите ми.
8. Аз имам правото да определям приоритетите си.
9. Аз имам правото да не нося отговорност за поведението, действията, чувствата или проблемите на другите.
10. Аз имам правото да очаквам честност от другите.
11. Аз имам правото да взимам решения въз основа на чувствата си.
12. Аз имам правото на лично пространство и време.
13. Аз имам правото да бъда здрав.
14. Аз имам правото да бъда в среда, в която никой не ме малтретира.
15. Аз имам правото да се сприятелявам и да се чувствам добре сред хората.
16. Аз имам правото да се променям и усъвършенствам.
17. Аз имам правото другите да уважават потребностите и желанията ми.
18. Аз имам правото да бъда уважаван.
19. Аз имам правото да бъда щастлив
нотариус Светла Йорданова
председател на ПП „За Нас”

ИМА НАЧИН!
Политическа партия „ЗА НАС” отстоява тезата, че е дошло време всеки човек да потърси и открие у себе си онова, което изпълва живота с истински смисъл и усещане за цел;
„ЗА НАС” отстоява тезата, че всеки един от нас носи отговорност за собствения си живот и времето за викане на неволята свърши. Институциите са в дълбока криза. Хората, които изграждат тези институции страдат от хроничното заболяване „Липса на идеи, знание, можене, морал и човечност”;
„ЗА НАС” отстоява тезата, че е време да осъзнаем собствената си ценност и да престанем да бъдем заложници на чужда воля;
„ЗА НАС” отстоява тезата, че е време да „запретнем ръкави” и да поемем сами подредбата на живота си като категорично се противопоставим и отхвърлим внушенията и заблудите, че от нас нищо не зависи, че нямаме потенциал да случваме промяна, че има кой да се погрижи за нашето днес и нашето утре. НЯМА КОЙ ДА НИ ПОМОГНЕ! АКО НЕ ВЗЕМЕМ ЖИВОТА В СОБСТВЕНИТЕ СИ РЪЦЕ КАТО ПРОЯВИМ АКТИВНОСТ, ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ ДА АГОНИЗИРАМЕ ДЕН СЛЕД ДЕН, ДЕН СЛЕД ДЕН;
„ЗА НАС” отстоява тезата, че механизмите, които движат мъчителния вече двадесетгодишен преход, страдат от сериозни пороци. Тези механизми ни вкараха в клопката на бездейното очакване да се случи нещо добро, което така и не идва. Тези механизми отключиха „зелена вълна” за подмяната на ценностната ни система и фаворизираха лица, които не познават чувство за право, справедливост, срам и социален инстинкт. Вероломното им нахалство и този път КРЕЩИ с пълно гърло (от преяждането с власт) ЛОЗУНГИ и ОБЕЩАНИЯ, които да блокират самостойното ни мислене с единствената цел - ПОРЕДНОТО ПИРШЕСТВО с нашата свободна воля. Този път този фарс трябва да бъде спрян, чрез събуждане на една гражданска активност. Нашата воля не струва нито двадесет лева, нито организирани зрелища под наслов „вход свободен”, нито набързо изпечена скара. На тези унижения на човешкото ни достойнство трябва да бъде сложена ТОЧКА;
„ЗА НАС”, животът на хората, не е разменна монета в безпринципните „олигавени и мазни от пороци” партийни борби между провъзгласили се за пожизнени познавачи на народа. Отказваме да бъдем залози в ръцете на непочтени, необразовани, но удивително нахални картоиграчи, които проиграват уникалния живот на всеки един от нас;
„ЗА НАС” отрича БЮРОКРАТИЧНИЯ МОДЕЛ НА УПРАВЛЕНИЕ, който издига в култ бездушния чиновник, чиновникът, който подценява и презира всяка, отправена до него молба, чиновникът – господар, на който просто не му пука за нищо друго, освен за края на работното време и за остойностения, във формата на почерпки или левове, работен цикъл.
„ЗА НАС” вярва, че добрите и мислещите хора са повече от злите и от тези, които отказват да си задават въпроси, както и че, този път НЯМА ДА БЪДЕМ ТЪЛПА (злото се разпознава най-лесно от тълпата около него), която се е втурнала за пореден път да подари своето бъдеще на ЛЪЖАТА.
„ЗА НАС” отказва да приеме хладните и бездушни цифри на поръчаната статистика, от която да научаваме как живеем, какво харесваме, какво обичаме, кои сме. ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС ЗНАЕ ПО-ДОБРЕ ОТГОВОРИТЕ НА ТЕЗИ ВЪПРОСИ И Е ВРЕМЕ ТЕЗИ ОТГОВОРИ ДА ОСВОБОДЯТ И РАЗДВИЖАТ СКОВАНИТЕ НИ ОТ НЕРВИ КРАКА, когато бъдем призовани отново да дадем своя глас;
„ЗА НАС” приема безусловно, че на първо място сме хора, после граждани и на последно място гласоподаватели.

Политическа партия „ЗА НАС” Светла Йорданова - Председател

До
Министър - председателя на Република България
г-н Бойко Борисов

П Е Т И Ц И Я
от
Светла Иванова Йорданова ЕГН 6707204574
град Пловдив, улица Райко Даскалов № 67
032 620267; 0888 616505
e-mail: me@svetlayordanova.com

ОТНОСНО: упражняване на правомощието по член 150, алинея 1 от КОНСТИТУЦИЯТА на Р. България за сезиране на КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД на Република България с искане за установяване на противоконституционност на Раздел II „Съдебни заседатели” от Закона за съдебната власт

Уважаеми господин Борисов,
Някои предварителни опорни точки или какво предпоставям като установено:
1.) Република България е правова държава – член 4, ал.1 от Конституцията на Република България /КРБ/.
2.) Сред най-конкретните проявления на тази конституционна норма са императивното признаване на фундаменталната значимост на Конституцията (член 5 от КРБ) и подчинената на нея нормативна йерархия като основен принцип и израз на законността, както и безусловното приемане на едно от най-великите достижения на човешката мисъл в нейните политически и правни търсения, а именно: учението за разделението на властите (функции на единната държавна власт), намерило своя конституционен израз в нормата на член 8 от КРБ.
3.) „Член 5 и член 8 от КРБ са от категорията на тези конституционни норми, които трябва грижливо и ревниво да бъдат спазвани в своята буква и в своя дух, защото тяхното неспазване подкопава самите основи и то главните стълбове на държавното устройство, държавното управление и правовия ред в страната”. Тези норми генетично обременяват Конституцията с достойнството да притежава необходимия потенциал за въздействие върху социалния живот във всичките му измерения. Този потенциал има нужната мощ да бъде бариера, която да прегражда създаването на противоконституционни закони, както и да открива пролуки и перспективи за правен и житейски волунтаризъм.
4.) Точно тези основни начала в най-голяма степен нормативно обезпечават правото (в неговото институционализирано битие и като “феномен на властта”) да бъде „масов еднообразен стандарт” за законосъобразно поведение. Стори ли това, правото ще възстанови своята изтласкана същност да бъде „духовен феномен”, феномен, който да бъде ценностен ориентир и най-безкористен защитник на предписаните от Конституцията основни права на гражданите така, както са разписани те в нейната глава втора „Основни права и задължения на гражданите”. Защото, както е казал Солженицин: „Преживявайки целия си живот при комунизма, аз ще кажа: ужасно е онова общество, в което изобщо ги няма безпристрастните юридически везни. Но общество, в което няма други везни освен юридическите, също е малко достойно за ЧОВЕКА. Общество, стъпило на почвата на закона, но не ПО-ВИСОКО – слабо прилага висотата на човешките възможности. Правото е твърде хладно и формално, за да влияе на обществото благодетелно. Когато целият живот е пронизан от юридически отношения, се създава атмосфера на ДУШЕВНА ПОСРЕДСТВЕНОСТ, умъртвяваща най-прекрасните полети на човека. Да се удържим само с едните юридически подпори ЩЕ БЪДЕ ПРОСТО НЕВЪЗМОЖНО”. (Много бих искала да направя прочит на нормата на член 4, ал.2 КРБ, по силата на която „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество” като проекция на това велико прозрение на този забележителен ум.)
5.) Като „феномен на властта” конституционното право е в най-голяма степен застрашено от гравитационните сили, бушуващи в сферата на политиката. „Дистанцията трябва да бъде гарантирана именно, за да се съхрани самостоятелната битност на конституционното право спрямо постоянно изменящата се политическа среда”.
6.) Нормативната йерархия представлява логическата конструкция на правната система на Република България, която обединява явленията от правната действителност /норми, юридически актове, правоотношения, закономерности/, които да бъдат консолидирани като една цялостност. Тази йерархическа подреденост придава на една държава качествената характеристика да бъде определена като правова. На върха на „Нормативната пирамида” властва Конституцията. Подстъпите към нея, там където се случва законотворчеството, трябва да бъдат предпазени от всяко възможно политизиране. Резултат от подобни възможни нахлувания ще бъде създаването на противоконституционни закони, които да дискредитират авторитета на Конституцията и които ще застрашат основни права на гражданите.
7.) Като предпоставя и допуска опасността, основните права на гражданите, които Конституцията легитимира като неотменими, да бъдат нарушавани, Основният закон създава УНИВЕРСАЛНАТА ОБЩА ЗАЩИТНА НОРМА на член 56 от КРБ, според която „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. ...” . Систематичното място на тази норма дава основания тя да бъде идентифицирана именно като ОБОБЩАВАЩ и АБСТРАКТЕН защитен механизъм, който да пази и гарантира всички, изброени преди това ПРАВА.
8.) Член 117, ал.1 КРБ „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата”.
9.) Съдебната власт /юдикативата/ е най-самостоятелната в триадата на разклонената държавна власт. Член 117, ал.2 КРБ „Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.”
10.) Член 117, ал.3 КРБ „Съдебната власт има самостоятелен бюджет”.
11.) Член 2 КРБ „Република България е единна държава с местно самоуправление. ...”. Тази норма удовлетворява член 2 от Европейската харта за местното самоуправление, ратифицирана от Република България със закон в сила от 01.09.1995г., според който „Принципът на местното самоуправление трябва да бъде признат във вътрешното законодателство и доколкото това е възможно, в конституцията”.

Как съществуващата (de lege lata) нормативна уредба на института „Съдебен заседател” руши посочените по-горе опори и защо е необходимо Конституционният съд да се произнесе по въпроса конституционносъобразна ли е правната регламентация на този институт и да даде категоричен и еднозначен отговор на напиращия ЧОВЕШКИ и житейски оправдан въпрос „Кой ни съди?”, един амбициозен въпрос, отговор, на който гражданското общество в Република България (друг е въпросът доколко него го има – него обществото ) има право да научи.

Конституцията се подчинява на главната функция на правото (подреждащата функция) и формулира основополагащите за държавата правни норми, които уреждат организацията, устройството, функциите на държавата, титулярите на държавните функции в лицето на нейните висши органи. Тук можем да дефинираме понятието „държавно управление” в неговия най-широк смисъл. „Държавното управление е част от механизма на общественото управление и се осъществява като дейност, изявяваща своя потенциал в държавновластническа, държавноправна форма.” Тази нейна същност има отношение към всички видове и форми държавновластнически проявления при интервенирането във всички сфери на човешкото общежитие. Това широко понятие за държавно управление ни чертае координатната система на единната държавна власт – законодателна, изпълнителна и съдебна власт (като всяка координатна система и тази има своя хоризонтал и своя вертикал – пояснение, което ще ми е нужно при изложените по-долу аргументи). Това са принципните норми, които имат спецификата да бъдат изявени и е логично да бъдат изявени с най-висока степен на абстрактност и които представляват съществената част от материализираните в Глава I от КРБ „Основни начала”
Такъв заряд притежава член 8 от КРБ, според който „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”. Защитата на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата е поверена на съдебната власт като правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. (член 119, ал.1 от КРБ). Следователно титуляр на съдебната функция на единната държавна власт е съдебната власт, чиято система е регламентирана в самостоятелната глава VI от КРБ.
Именно в тази глава е позиционирана нормата на член 122, според която „В определени от закона случаи в правораздаването участват и съдебни заседатели”. (Дали е коректно използването на по-широкото понятие ПРАВОРАЗДАВАНЕ, вместо практически по-точното според функциите, които изпълняват съдебните заседатели, а именно ПРАВОСЪДИЕ, те, съдебните заседатели - съдят и осъждат). Правилното разчитане на тази разпоредба е от изключително важно значение, защото въвежда един правен институт, който се разгръща най-вече в наказателноправната сфера на правораздаването. Нещо повече: този институт притежава привилегията да бъде обявен за ОСНОВЕН ПРИНЦИП според Глава II от Наказателно – процесуалния кодекс /НПК/ на Република България – „Участие на съдебни заседатели в работата на съда”.
Систематичното място на този основен принцип, непосредствено след член 7, ал.1 от НПК, според който „Съдебното производство заема централно място в наказателния процес” още повече съсредоточава вниманието върху намирането на правилния отговор на въпроса: Кои са те, откъде се появяват, кой ги създава за тази централна позиция, която им се отрежда в наказателния процес?. В близкото минало този ОСНОВЕН ПРИНЦИП „Участие на съдебни заседатели в работата на съда” беше фаворизиран като ОСНОВНО НАЧАЛО на наказателния процес и се именуваше „Участие на обществеността в наказателния процес” т.е. въвличането на обществеността в наказателнопроцесуалната дейност. Може и да има нюанси, но по своята същност това си е ДЕЛЕГИРАНЕ от държавата на определени, притежаващи висока степен на обществена значимост, заради държавновластническата си природа, ФУНКЦИИ в полза на лица, които се крият зад събирателния образ ОБЩЕСТВЕНОСТ.
Член 8, ал.2 от НПК „Съдебните заседатели имат еднакви права със съдиите”.
Следователно логиката на нещата не е дейността на съдебните заседатели да бъде проява на „обществена самодейност” или някаква произволна форма на колаборация на държавните органи и то в лицето на главния субект на наказателния процес – СЪДА. „Съдът е колегиален субект на наказателния процес, който осъществява своята наказателнопроцесуална функция чрез съответна съдебна колегия /състав/.” Съдебните заседатели са част от състава на съда, органът, който осъществява ръководството и решаването на въпросите на конкретно наказателно дело. При изпълнението на тази властническа дейност съдебните заседатели имат правата на съдии. Тяхното мнение е еднакво решаващо като това на професионалните съдии. Следователно съдебните заседатели упражняват ПРАВОМОЩИЯ, присъщи на държавните органи /в контекста на това изложение на ОРГАНИТЕ НА НЕЗАВИСИМАТА СЪДЕБНА ВЛАСТ/, а именно те прилагат МЕРКИ НА ДЪРЖАВНА ПРИНУДА.
Правовата държава, която ОВЛАСТЯВА съдебните заседатели чрез своята КОНСТИТУЦИЯ, изисква от тях АКТИВНО, ОБЕКТИВНО, НЕЗАВИСИМО и БЕЗПРИСТРАСТНО упражняване на държавната дейност, поверена само и единствено на СЪДЕБНАТА ВЛАСТ. Гарантирането на справедлив съдебен процес предполага кумулативната даденост на правни гаранции за защита на основни съдебни права /сред които и е правото на ЗАКОНЕН СЪДЕБЕН СЪСТАВ/ и безрезервно зачитане на принципа за РАЗДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТИТЕ. Наричат тази неразривна даденост „носещите греди” в конструкцията на правовата държава. Но макар и отделена, макар и самостоятелна, не могат да се отрекат връзките, в които съдебната власт влиза, както със законодателната, така и с изпълнителната власт. Но ЗАДЪЛЖИТЕЛНО и НЕПОКОЛЕБИМО обаче само в степен, която не позволява НАМЕСА в СЪЩНОСТНАТА Й ДЕЙНОСТ. „Качеството на правораздаването като първична функция на съдебната власт може да бъде контролирано преди всичко чрез ВЪТРЕШНИ НА СИСТЕМАТА МЕХАНИЗМИ”. Главният въпрос, който се поставя точно тук и на това място е: Правната природа на de lege lata съществуващия институт „СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ” такъв вътрешен механизъм ли е или е нещо съвършено различно. ВЪНШЕН „АГЕНТ” ли е, заради начина на избирането на съдебните заседатели, противоконституционен „натрапник” ли е, който колонизира СЪДЕБНАТА ВЛАСТ и дискредитира и обезличава завоюваното в член 8 от КРБ гордо правило, според което „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна?
И тук на ход е ГЕНЕАЛОГИЯТА с нейния основен предмет да проучи и обясни родствените отношения и произхода на индивида, в нашия случай родствените отношения и произхода на съдебните заседатели. Особено ценни и значими ще се явят данните относно ПОЛИТИЧЕСКАТА АКТИВНОСТ за отделните единици от рода „СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ”. Тази ВАЖНА информация ни поставя пред един проблем, който придобива измеренията на ЕТИЧЕН и който степенуван по скалата на етичността ще разкрие истинска ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННА ПРИРОДА, която засяга РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ. И така, някак тихомълком, съдебните заседатели се позиционират в родословното дърво на ВЛАСТТА и то в най-независимата - СЪДЕБНАТА.
Как става това позициониране? Общинските съвети избират комисии, които изготвят предложения за съдебни заседатели. Всеки общински съветник може да прави предложения пред комисията. Съветниците определят с гласуване кандидатите, които ще бъдат предложени за съдебни заседатели. Предложените кандидати за съдебни заседатели дават на Общинския съвет: писмено съгласие; документи, удостоверяващи българското им гражданство, възрастта и педагогическата им квалификация, ако имат такава и свидетелство за съдимост. И това е всичко! Ноторно известно е, че изборът измежду излъчените кандидати, който след това се прави от общото събрание на съответния съд е по-скоро формален, отколкото корективен и състезателен. Така в съдебната система цинично се легитимира /интерпретира/ ОСНОВНИЯТ ПРИНЦИП „Участие на съдебни заседатели в работата на съда” и на авторитетното място на заседателната маса в съдебната зала, редом до професионалния съдия, заемат позиции съдебните заседатели с равни на неговите права, придобити обаче в резултат на различни и занижени изисквания и противоконституционен критерий „ЧРЕЗ ПОСОЧВАНЕ” от Общинския съвет.
Кой е Общинският съвет?
Общинският съвет е орган на местното самоуправление в общината и се състои от общински съветници. Избори за общински съветници се провеждат по пропорционалната избирателна система. Какво е най-характерно за пропорционалната избирателна система? Конституционалистите много точно и образно са идентифицирали същността на тази избирателна система. „Избирателят гласува за една предварително зарегистрирана и задължителна партийна листа. ... Явно е, че изборът до голяма степен е предрешен от партийния щаб и то без да се държи много точна сметка за настроенията на избирателите, чиято най-голяма добродетел е верността към партията. Избирателят е „свободен” да си избере само партията, но не и лицата. Свободното мнение на избирателите се замества от партийната програма. Свободната му воля се покрива с партийната дисциплина, а НАРОДОВЛАСТИЕТО – с почти неотговорната ПОЛИТИЧЕСКА ОЛИГАРХИЯ. ...Това не е нищо друго освен ДИРИЖИРАНА ДЕМОКРАЦИЯ. Хора, които с партизанска опитност попълват липсата на положителни качества. ....”. Следователно: общинският съвет е орган с ясно изразена ПОЛИТИЧЕСКА ОКРАСКА в силно агресивен ПОЛИТИЧЕСКИ КОНТЕКСТ. Аргумент за това е нормата на член 11, ал.3 от КРБ, която постановява, че „Партиите съдействат за формиране и изразяване политическата воля на гражданите. ...”.
Как всичко това може да бъде конституционно отнесено към друг ОСНОВЕН ПРИНЦИП на наказателния процес, а именно: принципа „Вземане на решение по вътрешно убеждение”. Този принцип е закрепен в нормата на член 14, ал.1 от НПК, според който „Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.”
В същото време на съдебната власт не се полага политическа инициатива, както и политически правомощия. На това принципно положение кореспондира правната регламентация, дадена в Глава IX, раздел III, който раздел е озаглавен „Несъвместимост” от Закона за съдебната власт /ЗСВ/. Според член 195, ал.1 от ЗСВ „Съдия, прокурор и следовател, докато заема длъжността си, не може да:
1.) бъде народен представител, кмет или общински съветник (този последният обаче има право да предлага и гласува своя креатура, да проектира себе си в състава на съда като по този начин упражнява завоалирано, косвено, една държавновластна функция – тази да упражнява ПРАВОСЪДИЕ);
... ... ... ... ... ...
6.) членува в политическа партия или коалиции, в организации с политически цели, да извършва политическа дейност, както и да членува в организации или извършва дейности, които засягат НЕЗАВИСИМОСТТА му. Нищо подобно досежно съдебните заседатели! Точно обратното: тях ги създава именно случилата се в даден момент ПОЛИТИЧЕСКА КОНЮНКТУРА.
Да се върнем отново на въпроса за СВОБОДНОТО ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ! Какво би трябвало да означава това? „Това би трябвало да бъде убеждение, което се е формирало свободно, без странични влияния и предварително зададени мащаби за оценка.” Нещо повече: когато се говори какво се разбира под ЗАКОНЕН СЪДЕБЕН СЪСТАВ, като основание съставът на съда да бъде квалифициран именно като такъв е неговите членове да не подлежат на отводи и самоотводи. „В основата на отводите и самоотводите на членовете на състава лежи общата идея, че в него не бива да участват лица, по отношение на които съществуват определени основания да се очаква, че няма да действат с необходимата безпристрастност участието им ще постави под съмнение обективността и правилността на постановения съдебен акт.” Сред основанията за отводи и самоотводи на съдиите и съдебните заседатели лежи разбирането, че НЕ МОЖЕ да се очаква убедителна за обществото присъда, когато в състава на съда участват лица, спрямо които съществуват ОБСТОЯТЕЛСТВА, които дават основание да ги считаме ЛИЧНО или КОСВЕНО, МАТЕРИАЛНО или МОРАЛНО заинтересувани от изхода на делото. Върховният съд /Върховният касационен съд/ всякога е бил на становище, че нарушенията на разпоредбите относно СЪСТАВА на СЪДА са АБСОЛЮТНИ /БЕЗУСЛОВНИ/ ОСНОВАНИЯ ЗА ОТМЯНА!
Нека си представим единната държавна власт като една координатна система. Член 8 от КРБ позиционира трите съставящи я компонента, законодателна, изпълнителна и съдебна власт, по нейната абциса /хоризонтала/. Нормата на член 2 от КРБ, както и Европейската харта за местното самоуправление, предпоставят възможността законодателната власт да проявява признаци на ЕЛАСТИЧНОСТ. В рамките на отсечката, поверена й в тази хипотетична координатна система, законодателната власт спуска вертикали надолу към органите на местното самоуправление. Така са появяват допирните и пресечни точки на децентрализацията, едно от проявленията и достиженията на едно демократично управление в една правова държава. Децентрализацията има като логична и желана последица, делегацията на определени компетентности към органите на местното самоуправление; овластяването им да извършват „законотворчество” като издават нормативни актове, които да регулират обществени отношения, типични или специфични за определената териториална единица /Община/ от единната държава; да санкционират в нормативна форма въпроси от местно значение, разбира се, при спазването на Закона за нормативните актове, с неговите императивни предписания относно творенето на нормативност. „Самоуправляващата се местна общност притежава основните елементи на държавата: и държавата, и самоуправляващата се местна общност, съдържат елементите територия, народ и власт. Но при самоуправляващата се местна единица тези елементи нямат първичен характер”.
Систематично, тук е мястото да маркираме текста на Член 4 от Европейската харта за местното самоуправление /ЕХМС/ „Обхват на местното самоуправление”, в точка 2 на който е записано „Органите на местното самоуправление разполагат в рамките на закона с пълна свобода да поемат инициатива по всеки въпрос, който не е изключен от тяхната компетентност или предоставен на друга власт.” За каква или коя друга власт става ясно в точка 5. Член 4, точка 5 от ЕХМС „В случай на делегиране на правомощия от централен или регионален орган на власт органите на местно самоуправление трябва да разполагат, доколкото е възможно, със свобода да приспособят упражняването им към местните условия”. Категорично не става дума за делегиране на власт, единствено присъща на властта, упражнявана от съдебната система, в това число за овластяване по какъвто и да е начин, пряк или косвен. Органите на местното самоуправление не следва да притежават възможността да попълват членовете на съдебен състав. Да се приеме друго означава да се игнорира понятието „ПОДВЕДОМСТВЕНОСТ”.
Изпълнителната власт с нейната генетична присъщност да бъде най-динамичната, най-оперативната власт, задължително има своите разклонения по вертикала. Централната власт оправомощава органи и лица да администрират по този вертикал с оглед оперативност, гъвкавост, удобство и близост до субектите, адресати на властническите административни актове – общи, индивидуални и нормативни.
Съдебната власт е най-статичната, най-неподвижната с оглед на възможността да се САМООГРАНИЧАВА като делегира правомощията си другиму или ПРИЕМА правомощия отвън. Подобен отказ от правомощия е просто немислим и невъзможен. Подобна делегация би изпразнила от съдържание нормата на КРБ, според която ПРАВОРАЗДАВАНЕТО се ОСЪЩЕСТВЯВА само от СЪДИЛИЩАТА. В отсечката, в мислената координатна система, отредена за СЪДЕБНАТА ВЛАСТ, вертикален разрез е само и единствено възможен по правилата на РОДОВАТА и МЕСТНАТА ПОДСЪДНОСТ. Присъствието в един съдебен състав на някой, еклектично привлечен в него /може би, заради необмислено санкционирана традиция/ дискредитира правовата държава чрез опровергаване на НЕЗАВИСИМОСТТА на нейната СЪДЕБНА ВЛАСТ.
Следващ аргумент е вмешателството на Министъра на правосъдието - централен орган на изпълнителната власт, който според член 75 от ЗСВ администрира в съдебната система, като издава НАРЕДБА, с която определя: а) реда, по който се ПОСОЧВАТ кандидатите за съдебни заседатели (нито намек за еднаквост на критериите, относими до професионалните съдии, което би било естествено и задължително, заради равните им права и задължения; нито състезателност при подбора, само ПОСОЧВАНЕ и най-циничното извършването на този „подбор” става по ДОКУМЕНТИ); б) възнагражденията на съдебните заседатели (и то от бюджета на независимата съдебна власт); в) други организационни въпроси, свързани със съдебните заседатели (заради ранга на нормативния акт, а именно НАРЕДБА, чието изменение е сравнително лесно и зависи само от ПОЛИТИЧЕСКАТА ВОЛЯ на министъра, „ДРУГИ ОРГАНИЗАЦИОННИ ВЪПРОСИ” не изпраща послание за безобидност, най-малко пък гаранции за конституционосъобразност и морал).

Заради изложеното по-горе, смятам, че уредбата на този правен институт е ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННА, поради което, с настоящата петиция Ви сезирам, да упражните правомощието си член 150, алинея 1 от КОНСТИТУЦИЯТА на Република България, като отправите искане до Конституционния съд за установяване на противоконституционност на Раздел II „Съдебни заседатели” от Закона за съдебната власт.

12.06.2011г.
град Пловдив С уважение: /Св.Йорданова/

Добър вечер,
Искам да започна с едно признание. Силно съм развълнувана, надявам се това да личи и не се срамувам, ако наистина много ми личи. За себе си съм убедена, че само един развълнуван дух може да създаде човешка атмосфера и да неутрализира напрежението, което е съвсем естествено да витае пред всяко ново начало. Рано е за строгия тон и деловите костюми. Не възприемам този 11 май 2011 година като ден на забележителен партиен форум. Усещането ми е като за ден на среща на хора, които са осъзнали няколко важни неща: наложителността от промяна, собствената си стойност, както и правото да поискат от живота повече от това, което ни е подхвърлено в момента. Това повече е един пълноценен, достоен и истински живот. Ще ви разкажа една история, която сигурна съм, ще ви прозвучи доста познато: „Един човек идва до вратата, през която се влиза към небесата /закона/, и моли портиера да го пусне. Портиерът казва, че не може да пусне човека в момента. Макар, че вратата, която води към Закона, стои отворена, човекът решава, че е по-добре да почака, докато получи разрешение да влезе. И така той сяда и чака с дни и години. Той неколкократно моли да бъде пуснат да влезе, но винаги получава отговор, че все още не може да бъде допуснат. През всичките тези дълги години човекът изучавал портиера почти непрекъснато и опознал добре дори бълхите в кожената му яка. Най-накрая остарява и е близо до смъртта. За първи път той се осмелява и задава въпрос: „Как става така, че през всичките тези години никой освен мен не дойде да търси позволение? Портиерът отговаря: „Никой освен теб не би могъл да получи позволение да мине през тази врата, тъй като тази врата беше предназначена САМО за теб. А сега имам намерение да я затворя”. НЕ Е ЛИ УДИВИТЕЛНО ЩЕ ЗАЕДНО СЕ ОСМЕЛИХМЕ ДА ПРЕКРАЧИМ ПРАГА НА ТАЗИ ЗАТВОРЕНА от самите нас ВРАТА. Няма кой да ни даде зелена светлина. Бутонът в зелено трябва да натиска всеки от нас, иначе ще чакаме, чакаме все на червения светофар.
Затова тази среща няма да започне с химн и развяване на знамена. Химнът и знамето са символи на България, която ние обичаме. Химнът се слуша с насълзени от гордост очи, а знамето се вее от високо вдигнати сигурни и нетреперещи от нерви ръце. И защото ценим символите на държавността, ние няма да ги оскверняваме в момент, когато се чувстваме разколебани и си задаваме въпросите: има ли държавност в България и какво е България за нас, днес, на 11 май 2011 година? Аз не приемам политическото кокетство, суетата и превзетостта на политическото говорене, изисканите маниери и пози, които прикриват страха да не бъде разпозната лъжата, лъжата, която винаги е напомадена, евтина, но много ефектна, за да може да изпълнява главната си цел – да привлича, да прелъстява, да мами, а после, после безпардонно да отхвърля, да се хили нахално и да разчита на късата памет за причиненото от нея зло. Неискрените политици цинично прикриват неискрения си патриотизъм със звученето на химна през пращящ усилвател, кошници с цветя и поздравителни адреси.
Днес, на 11 май 2011 година, ние казваме благодаря на хора, които заявяват непоколебимата си решителност да прекрачат прага на онази врата, за която говорих преди малко и вашето присъствие е важното, което ми създава усещането за празничност.
Събрали сме се обаче, за да създадем нов субект в дискредитираното политическо пространство. Аз също, като сигурно повечето от вас, не харесвам думата, с която трябва да именуваме този нов субект. Действащото законодателство обаче не ни позволява друга дума, освен партия. За да дадем заявка, че отказваме да викаме повече неволята, поемаме без мрънкане собствения си живот в собствените си ръце и не само го поемаме, но и изразяваме волята си да го управляваме, ние задължително трябва да влезем в сухия док на пренаселената българска политическа корабостроителница. Това, което трябва да поуспокои сетивата ни е името на тази партия с човешкия заряд, който съзнателно е търсен в него, Партия „За нас” - за нас Хората. Дълго търсихме дума, която да не е помръкнала от многократната й употреба при използването й за изричане на неистини, или направо откровени лъжи, или пък за затаяване на истини. Още по-успокояващо е логото на партията. Това е една мравка, която излиза от тъмнината, мъкне своя товар върху тънките си краченца, но целта й е на всяка цена да достигне върха, където сияе слънцето. Какво е мравката?
Известна е Соломоновата мъдрост ”Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа” ...Това го пише в Библията, в глава „Притчи”. Тази мъдрост превръща мравката в символ на усърдие, упоритост и прилежание. Движещите се с празни щипци мравки не просели от понеслите своите зърна себеподобни, ами сами тръгвали да събират зърна, което свидетелства за тяхната мъдрост и почтена, горда борбеност и лична инициатива и решимост за справяне.
Известна е и една друга незабравима метафора, тази за таралежите: Студът принуждава таралежите да се скупчат един в друг, но бодлите ги карат да се дърпат силно един от друг и им пречат да се стоплят. Това е човешкото битие – неистово желание и невъзможност за общност.
Аз избирам да бъдем общност, също като мравките.
Сега за пореден път ще бутна паравана, прикриващ ужасяващата българска действителност, като се опитам да не повтарям казаното в учредителната декларация.
Трябва да се сложи край на положението да бъдем само обекти на политически флиртувания. След красивите фрази и думи в предизборна ситуация, всичко се пука като сапунен мехур. Обещаваното благополучие просто не се случва, а бъркотията не само не се оправя, ами става още по-отвратителна. Намираме се във физически, интелектуален и нравствен шок.
Не зная каква е тази зла участ честните хора да бъдат много по-трудно разбирани от безчестните и безцеремонни мошеници, „познавачи на народа и държавата”, на които ние сами надяваме лаврови венци върху въшливите им от лицемерие глави. Тяхното безразличие и цинизъм доведе до този геноцид, в най-страшното му проявление – съсипване на човешкия дух, самота и водене на катастрофичен вътрешен монолог.
И аз не харесвам политиката в звученето й през последните толкова много изгубени години. Нека предефинираме политиката по начин, който ще притъпи негативните ни усещания за това що е то политика? Нека да се опитаме да мислим за нея, политиката, или по-точно за политиката, която Партия „За нас” ще прави, като за един обективен и справедлив алгоритъм, който ще подрежда живота. Нека си представим политиката на Партия „За нас” като правилно подреждане на един уникален, красив и разноцветен пъзел /каквито са хората/, който пъзел обаче е задължително да се пипа с чисти ръце от хора, които са спазвали и спазват нужната хигиена. Защо са важни чистите ръце? Защото всеки елемент е една човешка съдба, а не някакъв административен формуляр с двойно входящ номер. Пренебрежителното отношение към който и да е от елементите, упражняването на неестествен натиск, върху който и да е от елементите, е недопустимо и неприемливо „За нас”, защото ще наруши хармоничната конфигурация на живота.
Ние искаме и ще наложим нова проблематика в политиката, поставена от нови хора с позитивни идеи. Политиката на Партия „За нас” няма да бъде конфигурация на злото, несправедливото и безбожното, която конфигурация да ражда хаос, недоверие и несигурност, опустошаване.
Нашата кауза няма да тича след никого с омачкани двадесетолевки – от това няма полза. Тези от нас, които искат и трябва да чуят, те ще разберат и ще усетят онова великолепно чувство за мисия, чувство, което прилича на влюбването и което чувство усещаме тук вътре в тялото си, без да разсъждаваме какво точно се случва с нас, просто страстно го желаем. А тези другите, които не искат и не трябва да разберат – защото усещането им за смисъл на живота е друго, те няма да чуят. Натискът върху човешкия дух е нещо отвратително и Партия „За нас” срещу никаква цена няма да си позволи неуважение към различното мнение. У всеки човек Господ е вдъхнал воля за живот, която воля му помага да прави избор и да избира онова, което го държи жив и надявам се щастлив. Не трябва да бъде прегазвана и колонизирана ничия воля чрез високомерни твърдения от рода „Само ние сме прави”.
Нашата цел е да събудим мисленето, творчеството и оптимизма. Ако аз твърдя, че зная универсален лек и мерки за справяне със злото, с което се сблъскваме всеки ден, че зная универсален лек срещу несгодите и неуредиците в гадното ни ежедневие, аз определено ще изрека една откровена лъжа. Защото каквото и да се твърди, който и да твърди обратното, истината, така, както я виждам аз, е че през целия си живот човек трябва да води своята битка сам, трябва да вярва и да разчита на собствените си възможности и да върви към своя собствена цел. Това, разбира се, не изключва успокояващото и задължително придружаване от добронамерени и съпричастни хора.
Именно за такова общество пледира и ще се бори Партия „За нас”. Цел на Партия „За нас” е общество на добрите граждански закони, в което всички ние сме длъжни да встъпим, тъй като без такава общност, не сме в състояние да съществуваме един до друг в неограничена свобода, която свобода вместо да подрежда живота го превръща в джунгла, в която отвсякъде дебнат хищници в човешки образ.
Доброто общество е като една гора, за която говори един голям мислител. Той сравнява хората с дървета, които получават хубавото си стройно стъбло, защото едно до друго, взаимно се принуждават, състезават, да търсят над себе си въздуха и слънцето, което не могат да си отнемат, щом трябва да растат едно до друго. Извън обществото хората биха приличали на онези дървета, които стават криви, защото растат на открито и произволно развиват клоните си. Това, което ни се натрапва сега като демокрация, е една необуздана БРУТАЛНА ПСЕВДОСВОБОДА.
Унищожени са границите между позволеното и непозволеното, между добро и зло, ние се изгубихме във възбудените и методично възпитавани животински инстинкти у човека, позволихме да потънем в скотска безпросветност, позволихме да огрубим душите си и да допуснем безпрецедентно нравствено огрубяване. Натикани сме в робството на първичните инстинкти. Хората сме само оръдия, средства за постигане на чуждите цели.
От нас се търси само поробената ни колективна воля, като тлъстеещата политическа класа нехае за порива и желанията на всеки отделен човек.
Живеем в време на духовно варварство, едни превити от неволя, нужда и безпокойство сенки, далече, далече от достиженията на културата и цивилизацията. „И човеците търсят щастието в миналото, в спомените, отписали са настоящето и се страхуват от бъдещето”. Това не е животът, който Господ ни е подарил като благословия. Животът наистина е омърсен, унизителен, отвратителен, но ние не можем просто така с лека ръка да го отхвърлим, не можем да се примирим – отхвърлянето не е решението, не е правилният път. Трябва да се борим за живота си, да вдигнем духовното, което се търкаля в калта, духовното, което е поругано и натикано в миша дупка. Спомнете си споделянето на своите деца: ако не пиеш, не пушиш, просто не се вписваш, дотам сме я докарали. Днешното време отказва гостоприемството си на добродетелта и ценностната система, а тези които не искат да се разделят с тях, отказват да извършат предателство със себеуважението си и морала си стоят някак си не на място, биват заклеймявани като смешни, странни и живеят в самота, смутени и уплашени от реалната опасност деморализацията да ги погълне. ЗАЩОТО НЯМА ПО-ГОЛЯМА ОПАСНОСТ ЗА ЧОВЕКА ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕ РАЗРУШЕНА НЕГОВАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ, ДА БЪДЕ ПОДЧИНЕН НА ЧУЖДА ВОЛЯ. Не трябва да позволяваме повече по отношение на нас да се извършва емоционален грабеж. Нужен ни е нов обществен модел. И аз съм дълбоко убедена, че вече сме силно приближени до правилните отговори на въпросите, които силно ни измъчват, отговори които, заради божията милост, ние интуитивно знаем, но неясно защо изгубихме толкова много време, за да ги изкрещим на глас. Нужно е ново социално строителство, което е възможно единствено и само с разнолика социална активност на всеки един от нас, който вече е осъзнал истината, че по какъв начин ще се случи собственият му живот, зависи на първо място от него и от наложителността да се обърне навътре в себе си честно и да не се страхува да посегне и извади наяве поривите, които бушуват там. Дошло е време не за държавна мобилизация /например въвеждане на задължително гласуване/, която върви винаги по пътя на принудата. Нужна ни е човешка и гражданска мобилизация. Тя означава, че първо сме човеци и хора, различни, но равноправни; после сме граждани, осъзнаващи своите права, но и своите задължения, като двете различни страни на един и същ медал, и за изненада на политическата номенклатура на последно място се припознаваме като притискани гласоподаватели. Човешката мобилизация е доброволен акт и осъзнато приемане на общочовешките ценности. Нашата човешка съвкупност очаква да приобщи към себе си не организирано извозвани „доброволци”, миришещи на набързо изпечена скара, а хора с лична кауза. Нашата нова човешка съвкупност очаква да приобщи хора, мотивирани да не бъдат единица от незнайно от кой поведена тълпа, а хора избрали личното им достойнство да движи краката им напред.
Объркани хора с празни погледи се насилват да тътрят крака към изборните урни, защото множеството се е запътило натам, без дори да си задават въпроси защо е така и дори недочуващи фалшивите тонове на прашната предизборна тръба, надувана от добре познат и все по-настоятелен и лъскав тръбач. Дали желаем отново това за себе си, да бъдем жалки трубадури в един дирижиран от невеж диригент фарс?
Отново ще ни предлагат предлаганото вече толкова много години: копие, което може да пробие всеки щит, и щит, който никое копие не може да пробие тоест само илюзии и нахални лъжи.
Нека воюваме за живота си и Партия „За нас” знае нужното снаряжение: знанието, компетентността и моженето, моралът и справедливостта.
Благодаря, че сте тук.

Ние, обикновените и почтени хора на България, хора, които имаме своите професии и се трудим честно и упорито, хора, които се опитваме да живеем достойно и затова живеем трудно, с настоящата декларация оттегляме доверието си от бездарната, но удивително жизнеспособна политическа номенклатура, която за 20 години успя да доведе собствения си народ до безпътица, отчаяние и катастрофично чувство за безнадеждност;
Живеем във време, в което няма нито награда за доброто, нито наказание за злото;
За всеки от нас е ясно, че този методичен и жесток натиск върху живота на всеки един от нас не може да продължава до безкрайност;
Време е да преотстъпим доверието си на вродените ни чувство за право, справедливост и социален инстинкт, благодарение на които е възможно да бъдем разнородно, помирено в многообразието си, гражданско общество;
Време е да престанем да бъдем странични, безмълвни и безучастни наблюдатели на собствения си живот;
Осъзнаваме, че много от думите са изгубили своето човешко звучене и са помръкнали, чрез използването им за прикриване на лъжи и обслужване на политическата демагогия и пропаганда;
С разбиране приемаме, че за хората на България вече е съвсем естествено да не вярват в нищо, отколкото да повярват в нещо ново и различно;
Действащото законодателството на България обаче не ни остава друг ход за участие в управлението на собствения ни живот, освен чрез създаване на партия, партията като единствено възможната правно организационна форма за участие в избори.
Затова създаваме партия „ЗА НАС”, която да не бъде поредната конфекционна партия в задръстеното от имитация на плурализъм политическо пространство, което разделя хората, вместо да ги възпитава около живи и позитивни идеи.
„ЗА НАС” си поставя като основна цел обединението на хората като свободни, уникални в своето многообразие човеци, пробудени да отвоюват живота си не с мрънкане, а с деятелност и отговорност за собствения си живот.
„ЗА НАС” иска да възстанови общуването между хората.
„ЗА НАС”, иска да припомни на хората, че напълно заслужено и естествено за тях е, със самочувствие, да протягат ръка към това което желаят и за което мечтаят и да получават за себе си и за хората, които обичат това, което на практика е истинската демокрация и доброто управление „спокойствие на духа”.
Със създаването на нова партия ние обявяваме ЧОВЕШКА и МОРАЛНА мобилизация. Времето за илюзии и викане на неволята необратимо изтече.

Нашата кауза е „ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ като автономна и неприкосновена за държавата ДУХОВНА ЦЕННОСТ”. Тази кауза предпоставя ДУХОВНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ на всеки един от нас. Тази кауза приема идеята, че „РЕВОЛЮЦИЯТА на ЧОВЕШКИЯ ДУХ” е пътят ЗА ПОСТИГАНЕ НА НАЦИОНАЛЕН ПРОСПЕРИТЕТ. Тази кауза изисква наложителната проява на ТВОРЧЕСКО СОЦИАЛНО ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО. ОБЯВЯВАМЕ СВОЯТА НЕЗАВИСИМОСТ и НЕПРЕОДОЛИМАТА СИ РЕШИТЕЛНОСТ ДА РАЗЧИТАМЕ НА СОБСТВЕНИТЕ СИ СИЛИ.

А как е сега? Какво приемаме за установено и по какъв начин да противодействаме на съществуващото?
1. Ограбено е чувството ни за общност, усещането ни за принадлежност. На това противопоставяме осъзнатата си воля да бъдем ОБЩНОСТ, изградена от уникалността и значимостта на всеки един от нас. Вярваме, че само в общност, основана на доверието, можем да развиваме възможностите си и да намерим защита и сигурност. Убедени сме безрезервно в потенциала на различните граждански сдружения и инициативи, които със своята креативност да бъдат контрапункт на властващото отчуждение между хората и да възродят погубената ни нация като културно-историческа общност – принцип на доверието и принцип на социалната интеграция;
2. Отнето ни е достойнството да бъдем народ, защото сме нужни като племе, което да живее в звероподобно състояние, нужни сме като тълпа, която да се подчинява само на страсти, предразсъдъци и инстинкти, като скиталческа орда, в която всеки воюва срещу всички. Вярваме, че можем да се измъкнем от това състояние като пледираме за идеи и позитивни каузи и отхвърлим безпринципното оглушително противопоставяне, защото противопоставянето води до парализа и разрушителни актове на страх, агресия, анархия – принцип на мира в съжителството между равнопоставени хора.
3. Свидетели сме на прогресираща деградация на политическата класа, която деградация води до развала на демократичните институции и им отнема именно качеството да бъдат демократични. Тези институции, които бе трябвало да придават устойчивост на човешкото общежитие са в дълбока криза и задънена улица. Те са се превърнали в обиталище на нездрав човешки субстрат. Следователно от само себе си се налага изводът, че хората, които ние сме овластили, да вземат управленските решения за добруването на всички нас, страдат от сериозни хронични дефицити на морал, вместо което проявяват качества като арогантност, самодоволство, надуто самоизтъкване над другите, високомерие, разпусната екстравагантност, заядливост, все прояви на ЗАНЕМАРЕН ЧОВЕШКИ ДУХ. Тези прояви все по - интензивно избуяват, не и без нашето неволно съучастие, съучастие, което можем да назовем всеобща апатия на хората на България. Затова на тезата, че трябва да бъде спасявана ДЪРЖАВАТА, ние противопоставяме категоричната си убеденост, че трябва да БЪДАТ СПАСЕНИ ХОРАТА. Само чрез тяхното събуждане и творческа деятелност, държавата ще получи шанс да възстанови своя авторитет и достойнство, както и ще получи безусловно нашата готовност да се подчиняваме на установените от нея правила и норми. Да поставяме държавата пред човека е абсурдно и подобен подход е обречен на провал. Нуждаем се от „нравствено дисциплиниращ модел за поведение и подражание”, нуждаем се от политическо водачество в човешки образ, а това са все идеали, които са направили възможно сбъдването на идеята „Европейски съюз” като една „ДУХОВНА СОЛИДАРНОСТ” – принцип на гражданската култура.
4. Обявяваме се срещу „РОТАЦИОННАТА И КЛИШИРАНА ДЕМОКРАЦИЯ”, с наложилия се при нея БЮРОКРАТИЧЕН МОДЕЛ, изповядващ: безпрецедентна система на патронажа – предоставяне на постове срещу лоялност и послушание, независимо от притежаването на качества или пълното отсъствие на такива; продажбата на индулгенции, както купуването и продаването на държавни постове. На тези практики трябва да се сложи точка като е дошло време АДМИНИСТРАЦИЯТА да стъпи на здравата почва на знанието, морала и уменията при подбора на кадри, като се откаже веднъж завинаги да утолява жаждата за власт с обграждането с посредствени клакьори, защото Левски го е изрекъл в своята Нареда: „Без изпит не е приет никой”, „Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре магаре” – принцип на състезателното начало, принцип на икономия и ефективност при структурирането на администрацията.
5. Съществуващата множественост на нормативни актове, дискредитирането на върховенството на закона, чрез приемането на необосновано множество подзаконови нормативни актове ОТВАРЯТ ШИРОКО ВРАТИ за ЮРИДИЧЕСКИ ПРОИЗВОЛ, който да обслужва временни конюнктурни интереси. ЗАКОНЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ КРАТЪК и ясно и непротиворечиво да разписва ПРАВАТА и ЗАДЪЛЖЕНИЯТА, както и САНКЦИИТЕ при тяхното нарушаване или неизпълнение. Пледираме за кодифициране на законодателството като считаме, че неговата разпиляност и противоречивост е проява на РЕАКЦИОННО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО, което отнема достойнството на правото да подрежда живота и да бъде духовен ориентир на случващите се реално обществени процеси. Само качественото законотворчество ще роди ПРИЕМНО ОБЩЕСТВО с ИЗГРАДЕНО ПРАВОСЪЗНАНИЕ. Този път преминава през признаването, че всеки един от нас притежава вродена духовна интуиция за добро и справедливо. Тази интуиция прави индивида човек, човека – личност, а личността – гражданин, но за това пък неудобен гласоподавател. Държавата има шанс да бъде спасена само ако припознае хората като хора и изградени личности, защото никой не може да бъде добър гражданин, ако не е добър син, добър баща, добър брат, добър приятел, добър съпруг. Като основни императиви при общуването между хората ние приемаме дисциплината, чувството за мярка и пълното отсъствие на злоупотребата с права – принцип на справедливостта при уреждане на човешкото общежитие.
6. Българската политическа класа трябва да преодолее разбирането си за ДЪРЖАВАТА като ПАРТИЙНО ОРГАНИЗИРАНО /къде идейно, къде безидейно/ ДВИЖЕНИЕ по оста ПАРТИЯ – ДЪРЖАВА – ВОДАЧ. Която и да е партия не може и не трябва да си присвоява правомощията на държавен орган и нахално да се припознава като проявление на самата ДЪРЖАВА. Припокриването на държавна и политическа власт е нещо опасно. Преодоляването на тази опасност е възможна в рамките на организираната либерална държава, която предпоставя човека преди себе си, ясно очертава границите на държавната намеса в човешкия живот, изгражда около него свободни и неприкосновени зони, в които властват: частната собственост като задължително условия за човешката свобода с категоричния все пак императив, че собствеността задължава; свободната икономическа инициатива, подчинена на принципа на равните шансове и състезателното начало в живота във всички сфери на общественото съжителство; поощряване на личната инициатива, на която да кореспондира и личната отговорност; разбиране и толерантност към различните; възпитаване на уважение към успелите, когато този успех е в резултат на техния труд и талант при упражняването на равния шанс на възможностите, предоставени от закона; самоограничаване на държавата, както чрез сериозно намаляване на бюрократичния й апарат, така и чрез стесняване до минимум на нейната намеса в личния и стопанския живот на свободните по природа правни субекти; реално осъществена ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ на властта и нужната ХИГИЕНА НА ВЛАСТТА.

Колкото повече държавата планира, толкова повече всеки от нас губи свободата си и се изправя пред нещо, което ние наричаме „АДМИНИСТРАТИВНО – ЗАПОВЕДНА ДЕСПОТИЯ”, която е сигурен белег на ДЕСПОТИЧНО УПРАВЛЕНИЕ, БЕЗВЛАСТИЕ и липса на ДЪРЖАВНОСТ в модерността на това понятие.
Партията иска да създаде морални императиви за добро и зло, за стойностно и пошло, за значимо и несъществено, за красиво и грозно, които императиви да възпитават нашите деца като достойни граждани. Да сме бедни, лоши, зли и безбожни не е нашият избор, това е изборът, който позволяваме други да правят вместо нас.
Създаваме тази партия като настояваме и изискваме да бъдем добре управлявани.

И НЕКА РАЗУМЪТ, КОЙТО БОГ НИ Е ДАЛ, БЪДЕ НАШАТА БЛАГОСЛОВИЯ.

Днес, 15.02.2011г. (петнадесети февруари две хиляди и единадесета година) 71 (седемдесет и един) граждани на Република България, притежаващи избирателни права според българското законодателство, упражнявайки признатото ни от Конституцията на Република България право на сдружаване и като изразяваме осъзнатата си и свободна воля, образуваме инициативен комитет за учредяване на политическа партия „ЗА НАС”, като приемаме настоящата Учредителна декларация и откриваме подписка за набиране на членове-учредители.

15.02.2011 година Инициативен комитет за учредяване
Пловдив на политическа партия „ЗА НАС”

за контакти: нотариус Светла Йорданова
град Пловдив
улица Райко Даскалов № 67
032 263627
0886 956 786
e-mail: me@svetlayordanova.com

http://www.svetlayordanova.com

Като в романа на Лиман Франк Баум „Вълшебникът от Оз”, параванът, прикриващ реалната българска действителност, вече се е сгромолясал с трясък. Едва ли има изненадани от находката зад него и едва ли някой може да определи тази находка като нещо добро и обнадеждаващо. Не било така обаче с четиримата герои от книгата на Баум. Те стоели като гръмнати от учудване при падането на онзи параван, параванът от романа. Изненадата била потресаваща за героите, защото Дороти, Тенекиения дървар, Плашилото и Лъва видели, че на мястото, прикривано от паравана, стоял дребен старец с плешива глава и набръчкано лице /толкова дълго време той съумявал да поддържа една заблуда/. Когато прави признанието, че всичко е било една измама, Вълшебникът от Оз, който бил един обикновен човечец, като да ни отговаря на въпроса защо вече 20 години, България остава запусната територия, незасегната от благата на цивилизацията. Засрамен /за кой български управленец можем да кажем, че познава усещането „срам”/ той обяснява механизмите и причините за невероятната манипулация и обсебената от него привилегия да бъде почитан като вълшебник, който с вълшебствата си е в състояние да даде разрешение на всеки проблем /все пак в изумрудения град хората добрували/. Нещо повече: като че ли бреме се стоварило от плещите му. Разкриването на измамата и разплитането на мошеничеството му отново щели да го направят свободен. Такова облекчение би могъл да почувства само човек, който познава морала и справедливостта като нравствени ориентири. Обяснението на Вълшебника от Оз било простичко и логично: „Но моите хора са носили зелени очила толкова дълго, че повечето от тях вярват, че градът е наистина изумруден”.

Нека свалим очилата, които носим по навик и с открити очи погледнем нашата си находка. Находката зад нашия български параван е, че институциите, които би следвало да придават устойчивост на човешкото ни общежитие са в непреодолима криза. Но институциите са „обиталище” на човешкия субстрат, който ги изгражда, следователно можем да обосновем извода, че хората, овластени да вземат управленските решения за добруването на всички нас, страдат от някои хронични дефицити. Кант казва, че „в природата на човека е дадена склонността му да живее обществено....”, известна е и прочутата мисъл на Аристотел, че човекът е обществено животно. Ролята на институциите е именно да примири „недружелюбното дружелюбие”, вродено у всеки един от нас, „недружелюбното дружелюбие”, което постоянно застрашава да разруши обществения живот.
Но при нас е друго.
Определят войната като въоръжен конфликт. Но тя, войната, може да ни се представи и в друго демонично озъбено лице – лицето на унищожителната конфронтация, „конфронтация до дупка”, конфронтация по всички флангове на съвместното ни съжителство. Изправени сме пред психологическа обсада на безпощадно противопоставяне, също форма на война, макар без грохота на падащи бомби и разкъсващи плътта шрапнели. Обсадените сме ние, обсадени са волята ни и усещането ни за значимост. Парализирана от обсадата е надеждата ни за перспектива и развитие. Резултатът от тази гадна обсада е, че пред нас остава единствено открита възможността да намерим убежище в изкопания за нас „окоп за самотни, озверели от напрежение наблюдатели”, надничащи и уплашени хора, които гледат живота си някак отстрани, без действена вяра и надежда, че могат нещо да променят.
Известно от историята е, че най-жестоки са били конфликтите не между различните нации, а конфликтите между хора от една нация, които „не са успели да изработят общ закон, принципи и правосъдие” /за кървавите диаманти на Наоми Кембъл всички вече разбрахме, тези диаманти са именно кървави, заради едно политическо и още по-укоримото и страшно човешко предателство, като предателство е най-меката дума, която ми идва на ум, но по-тежка дума не мога да използвам по отношение на един човек с все още недоказана вина/.
Почти оцветеният вече в кърваво конфликт между изпълнителната и съдебната власт /президентската институция също „достойно” участва в баталните сцени, за да бъде канонадата от демагогия, хранена от непрестанни злословия, още по-оглушителна/ доказва тезата, че българските институции са в политическа задънена улица и това което е още по-страшно, че българското общество е в разтърсващо жестока духовна криза.

Защо това се случва? Защото трябва да бъде развенчан митът за съществуващ в България политически плурализъм. Такъв няма. Съществуването на многолико политическо пространство е градска легенда, която неуморно и с усърдие се поддържа от хора, припознали сами себе си като почти „династично” легитимирани да управляват и да съдят. Бог Хаос владее девствена България, останала непорочна, заради непознаването на нравствено дисциплиниращия цивилизационен модел на съществуване /за съжаление добродетелта е твърде оскъдна и само в тази посока, за сметка на покварата, която е твърде изобилна и в твърде много отношения/. Главната причина за това е политическото преяждане с безпринципност на българските управленци.

Какво властва в българската действителност на мястото на закрепения в Конституцията дух на сътрудничество между институциите? Перефразирам една обществена диагноза, заради нейната невероятна относимост и приложимост към случващото се в България. У нас марширува „Фанатична нетърпимост, която ни поставя пред измамен избор и осъществява фалшиво разделение. Но интересното е, че патосът на фанатичната нетърпимост в днешно време е резултат не на страстна вяра и убеденост, а на изкуствено самонавиване като последица от колективни внушения и демагогия.” Напълно отсъства градивната критика и сблъсъкът на идеи. Нашата действителност познава само изобличаването, отлъчването и наказанието. Има изтощителна борба на интереси и юмруци. Не се спори върху идеи и изградени конструкции /тези/. Инакомислещият се хвърля в лагера за противници, който лагер е мишена на упражнения с картечници. А от нас се изисква да бъдем толерантни. Толерантността е нещо хубаво. Проблемът е обаче в дефинирането на толерантността в България. Да си толерантен у нас означава и силно се аплодира само в случаите, в които нямаш позиция различна от тази на управляващото статукво, безразличен и равнодушен си към истината и „възпитано” не различаваш добро и зло.
Възраждане за Пловдив отстоява тезата, че ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО парализира ЖИВОТА, когато е необосновано, защото е БЕЗПРИНЦИПНО. Нужни са идеи, които да заживеят в ясно формулирани ПРИНЦИПИ, които да осъществяват ЖИВОТА в неговата необикновена пъстрота.

А преди да вземат живота си в своите собствени ръце като разрешат проблемите си според положените собствени усилия и възможности, четиримата герои щели да поискат от Вълшебника от Оз нещата, които сигурна съм всички ние искаме за себе си. Дороти – дом или по-точно да се върне към уюта на изгубения дом; Тенекиеният дървар – сърце, за да може да обича; Плашилото – разум, за да може да мисли и различава добро и лошо, а Лъвът – смелост, за да следва отредената, само за него роля.

Време е да наваксаме позакъснялото и крайно наложително ограничаване на скоростта. Време е за животоспасяващото натискане на спирачката, заради твърде високата скорост, с която остаряваме и не толкова физически, колкото емоционално и духовно, макар че двата типа остаряване са неразривно свързани и тънка е границата помежду им.
Ние сме неподвижни, сковани, тромави и както е казано единствено „скелетът на навика поддържа изправена човешката ни фигура”. Свидетели сме на все по-голямо занемаряване на човешкия дух, избуяване на все повече и по-отблъскващи човешки качества, а в „общуването” между лоши /но не по своята природа - тази лошотия ни се възпитава/ хора не може да има добри отношения.

Време е да престанем да бъдем АНОНИМНА ПЛЕМЕННА СЪВКУПНОСТ, окаяни крепостни, вкарани в обидни риалита и хоръри, в сюжета на които, се случва живота ни.
Здраво закопчани сме в износени палта, съшити от безпокойство и тревожност. И както е казано „Сякаш светът е вдигнал камшик” и въпросът, който ни мъчи, главният и единствен въпрос е Кога и къде точно ще го стовари?

Време е да отклоним втренчения си поглед от очакването за със сигурност застрашаваща ни опасност като се взираме само в наистина грозните и страшни неща, за които ни информират и които ни заобикалят; да научаване от статистиката как живеем и какво чувстваме и какви са тенденциите, съобщени ни от нахално ухилени, поръчани статистици, изпитващи необяснимо демонично удоволствие да натрапват черногледство и песимизъм. Все тенденции, които вледеняват кръвта, която трябва да кипи, за да има сили да освободим скованите си крака от ръждясалите пранги на внушаваните ни страхове.

Време е да престанем да се страхуваме да опитваме и чувстваме нови неща, да отприщим въображението си за неща, дори когато тези неща, ни карат дълбоко да се смущаваме по един за съжаление позабравен начин, онзи начин, по който реагира стомахът при срещата с момчето или момичето, което тайно и до полуда харесваме. Нека не се притесняваме да се изчервяваме, когато преподаденото ни „шасе” не се получава и в никакъв случай да не се опитваме да скрием това прекрасно изчервяване, защото това е спечелването на битката с ограбването на личността ни и доказателството, че сме човеци, а не само електорални единици, формираща тълпа. Защото е казано, че ЛОШОТО ЩЕ ПОЗНАЕТЕ ПО ТЪЛПАТА ОКОЛО НЕГО.

Оптимистичният мироглед и себеуважението са пролуката, през която ще се измъкнем от вцепенението, в което живеем и което ограбва не само качеството на живота, който водим, но и сковава краката при танцуване.

Танцуването с Месечков разлиства впечатлителността към красивото и по детски прекрасното любопитство да се втурнем след нещо ново, което не познаваме, но на всяка цена искаме да научим. Танцуването с Месечков освобождава скованото тяло от ръждясалите вериги, с които сами сме приковали собствените си крака към собствените си страхове, неувереност, чувството, че нищо не можем да променим, че сме обикновени, не сме припознати като достойни и избрани. Начин врагът, който се е спотаил вътре в самите нас, да бъде победен. В танца няма враждуване, няма война. Дори когато хореографията на танца изисква партньорът да те отблъсне, усещането за сигурност не те напуска, защото само след миг той отново те приласкава към себе си, отдава ти от страстта си и като резултат – невероятното усещане, че си жив. Тъй като танцът е любов, съпричастност, доверие, доказателство за невъзможността човеците да бъдем самотно дърво в голо, пусто и заразено от омраза поле. Любов, доверие, съпричастност /не харесвам думата солидарност/ - все нещата, заради които Бог ни е създал.
Няма нищо по-глупаво и пагубно от гадната и понякога обсебваща мисъл колко сме нещастни.

Подадени, протегнати ръце, приютили в топлината си, нови и ЧОВЕШКИ каузи, осмислянето на социалното като ЧОВЕШКО това е ПОКАНАТА на Възраждане за Пловдив, която с ентусиазма на дете, очаквам да БЪДЕ ПРИЕТА, също като при споделянето при ТАНЦА, танцът, който е общуване и кауза.
Моля, нека всеки от нас, да започне да внася своите си уникални качества и идеи в ХОРЕОГРАФИЯТА за НАШЕТО СПАСЕНИЕ, без нито за миг да се съмнява, че това не е по силите му.

Отдаден е думата, която удовлетворява моя коментар по отношение на Атанас Месечков. Отдаден на 100% на това, което прави, отдаден на танца, който е припознал като вълшебството на своя живот. Отдаден като контрапункт на властващото безхаберие и угнетяваща посредственост в едностранчивото ни битуване. Общуването с човек, с подобно светосъзерцание, е прилепчиво и заразително. Намирам за невероятно симпатични непохватните ми и тромави опити да „партнирам” в танцуването точно на това, заредено с оптимизъм и амбиция момче. Но голямата ми гордост е противопоставянето на НАВИКА да търся всевъзможните оправдания да не посягам към това, което искам: дебела съм следователно танцът не е за мен; на 43 години съм – дали е прилично да изпитвам желание и потребност от подобна активност или е проява на лош вкус, все гадни съмнения, които ни провокират и тласкат към извършването на най-голямото предателство, това към собствения ни уникален и неповторим живот. Оправданията, хленченето и мрънкането /колко скучно и непълноценно живеем/, които обезцветяват многоликия и пъстроцветен живот, са вече подчинени на изящните /или такива ще станат/ стъпки. Искам да изтанцувам страстта в „ABRAZAME” на Иглесиас, жизнеутвърждаващото танго на Пачино, но резултатът ще бъде още по-разтърсващ, защото това ще бъде МОЯТА РУМБА и МОЕТО ТАНГО.

„ Обучението не е пълнене на съд, а запалване на пламък.”

В България обаче е друго. Това велико прозрение не върши работа никому в България. Неговата мъдрост е неглижирана и преодоляна в България и не като еднократен акт, а като константна, върлуваща в битуването, практика. При нас пламъците отдавна са се разгорели в непотушими пожари на позора и безчестието, в стихията на които изгоряха не една и две мечти и човешки съдби. Даже се наложи внос на интелектуален потенциал и авторитет в лицето на Кристалина Георгиева. Но какво пък в България потенциалът и личният доказан авторитет са евтини, безакцизни стоки и вносът е лесен, какво му плащаш? Те струват по-малко от някаква купчина ламарина, която ти служи за придвижване от точка А до точка Б.
В България обаче и друго. Пълнят се новините с гафове. По напълно ясни причини, в България всяко деяние в наказателноправния му смисъл се омекотява с квалификацията гаф. А гафът няма заряд на нещо повече от неволна грешка, неуместна и ненавременна преценка, но без силно вредоносния резултат на деянието в първия смисъл. Конструират се анкетни комисии да проучат проблема и въпреки проявеното „усърдие” нищо не се проучва. Даже МВР разпъва лента като във филма „От местопрестъплението” и започва голямото пълнене на поредните бланки с показания срещу неизвестен извършител. Труп не се вижда, но това е още по-драматично и страшно, защото и този път престъплението е срещу духовния интегритет на едно, едва в навечерието на живота поколение от зрелостници. Извършителят е неизвестен, но извършеното е жестоко.
Все словесност, устна и писмена, но безмълвна като спотаена прокрадваща се в тъмното фигура на злосторник.
Иначе темата беше за силата на словото и то в одата „Левски” на Вазов.
Грешка: темата на матурата е „Нихилизмът като опорна точка на разбирането ми за живота или за това, защо с още по-форсиран двигател летим към неслучващото се духовно възраждане в България”. Така формулираната тема само задълбочава екзалтирания порив към турбо чалготеките, устрема към „силиконовата долина”, която се схваща като име на клиника за уголемяване на бюст, който ще бъде подарен за дипломирането, срещу които пориви „бронебойни патрони няма открити”. Няма воля да бъдат открити, няма потребност от здрави алтернативи, които да развълнуват духа, защото само един развълнуван дух може да роди нещо здраво и да тласне мисленето по пътя на възраждането на ценностен модел. Замъгленото от алкохол и тютюнен дим съзнание напълно устройва безчестието на управниците. Те знаят вече добре, че лошото ще го познаят по тълпата около него.
„Нещо велико и необикновено може да изрече само един развълнуван дух” и в своята Нареда, както и в активната кореспонденция, която е водил със своите съмишленици, Левски го е изрекъл „Без изпит не е приет никой”, „Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре магаре” „Има два пътя – кой ще изберете?” И сякаш дочул въпроса през пролуките на времето Алберт Айнщайн отговаря: „Има два начина да изживееш живота си. Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо” Е на зрелостниците им беше откраднат избора да вярват, че всяко нещо е чудо. И че зад всяко положено и изстрадано усилие, е някак редно и естествено да стои признание и адекватна на усилието ОЦЕНКА и че зависимостта между двете е право пропорционална. Не е важно дали само 60, 70 зрелостници са избрали да изберат да започнат живота си, заразени от безчестието на НЕПРИЛИЧНИТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ И КОНЮНКТУРНИ ВЪЗМОЖНОСТИ. СТРАШНАТА ИСТИНА Е, че в душите на повечето деца е посято семето на нихилизма, на отричането, на вярването в нищото. Никой не се ражда за отрицание, а за съзиждане и творчество, заради духовните императиви на Бог, ПОДАРЕНИ и ВРОДЕНИ НИ С ЧУДОТО на РАЖДАНЕТО. Нихилизмът се възпитава, той се отглежда преднамерено, умишлено, както се отглежда канабис, което вече се родее с УГЛАВНОСТ. И този път битката за ВЪЗРАЖДАНЕТО НА ЦЕННОСТТНАТА СИСТЕМА взе своите свидни жертви. ГОРОЛОМНИЯТ глас на Левски е заглушен от поръчковата статистика, от мрънкането на набелязаните жертви, вероломното безсрамие на един министър, който вместо да наведе глава от срам, заради провала си да администрира, повереното му ведомство, търси оправдание в личните драми на своите подчинени, които да принесе в дар на БОГИНЯТА на безчестието. Гласът на Левски е бил гороломен, заради факта, че всяка мисъл, притичала през съзнанието му, всяка отронена дума е пречупвал през своята ДОБРОДЕТЕЛНОСТ, пречиствал ги е през „СВОЯТА КРИСТАЛНА ДУША” и това е било заради качествата му да бъде просветител сред хората, просветител за човешките, и като такива, истински стойностни неща в живота, които въпреки предателството, са случили Българското Възраждане.
И още едно препращане към мъдростта на тези, които са живели преди нас и безрезервно са вярвали в Бога. Айнщайн е споделил, че „Образованието е това, което остава, когато забравим всичко, което сме научили в училище”. За випуск 2009/2010г. откритият урок, който им беше преподаден от министър Игнатов е, че в България няма ЧЕСТНО СЪСТЕЗАНИЕ И РАВЕН СТАРТ и докато секунданти на каквато и да е надпревара са ХОРА като него, няма вариант това да се случи. Тезата за категоричната отговорност, която трябва да понесе министъра е заради факта, че един министър е ДЛЪЖЕН ДА ОПЕЗПЕЧИ ЧЕСТНОТО И РАВНОПОСТАВЕНО ПРОВЕЖДАНЕ НА МАТУРИТЕ. Ако не може да се справи с това, как да се надяваме, а още повече да вярваме, че има сили, възможности и воля да РЕФОРМИРА ОБРАЗОВАНИЕТО, където ОСНОВНИЯТ ПРОБЛЕМ ЗА РЕФОРМИРАНЕ И ВЪЗРАЖДАНЕ Е ЗАНЕМАРЕНИЯТ ЧОВЕШКИ ДУХ.
На добър час, зрелостници!