Какво да приемем за установено или четирите отправни точки?
1. Държавната власт е един от трите конститутивни елемента, заедно с територията и народа, които идентифицират един човешки съюз като държава и му придават достойнството да бъде определян като държава. „Упражняването на властта спрямо територията и народа сглобява държавата”. Властта създава цивилизационен образ на всеки човешки съюз, който не е изпаднал в анархия.
2. Държавната власт е единна, което означава, че тя, държавната власт, може да има само един титуляр – монарх или народът. Основна, присъща характеристика на този титуляр е, че той е суверенът т.е. притежава върховенството, носител е на суверенитета.
3. Суверенитетът е неотчуждаем, което означава, че никой и нищо не може да го засяга, модифицира или приспособява, с цел обслужване на изменящи се политически реалности (в този случай става дума за вътрешния, конституционноправен суверенитет). Тук няма да става дума за отдадения частично или за споделения суверенитет, в качеството ни на страна – член, на една наднационална организация, каквато е Европейският съюз.
4. Политическият плурализъм, схващан като легална възможност, т.е. призната и гарантирана от закона възможност, различни политически формирования да могат свободно да изразяват различни възгледи и идеи по опредени теми, е неоспоримо качество и достижение на демокрацията.
Как е при нас?
Член 1, ал.2 и ал.3 от Конституцията на Република България (КРБ) като да удовлетворяват установените по-горе отправни точки, с изключение на четвъртата (която фокусира вниманието върху политическия плурализъм).
Според чл.1, ал.2 КРБ „Цялата власт произтича от народа. Тя се осъществява от него и от органите, предвидени в тази Конституция.” Следователно получаваме недвусмислен и категоричен отговор: кой е СУВЕРЕНЪТ. Суверенът е народът.
Според чл.1, ал. 3 КРБ „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. Следователно получаваме конституционно потвърждаване и гарантиране, че народният суверенитет не може да бъде отчуждаван. Никой не може да анексира отредената само за суверена територия на властване. Цялата власт принадлежи нему, тя е върховна.
Всяка друга власт, няма характеристиките на държавна власт. Следователно: а) упражняването на такава власт не е легално т.е. липсват законови основания за нейното упражняване и б) упражняването на такава власт е нелегитимно т.е. не може да бъде призната от народа на държавата, от СУВЕРЕНА, който трябва да я отхвърли като чужда, окупационна сила, която подкопава и обижда неговия суверенитет. Индикаторите за наличието или липсата на напрежение в организацията на българската държава са много лесно разпознаваеми. Такива индикатори биха могли да бъдат, отговорите на всеки един от следните, неизчерпателно изброени, честно зададени въпроси: има ли у хората готовност да се подчиняват на властта като спазват санкционираните от нея закони; има ли го у хората уважението и респекта към институциите или ако трябва да се обобщи ЧАСТ ЛИ СА ОТ БЪЛГАРСКОТО ЧОВЕШКО ОБЩЕЖИТИЕ, днес, ПРАВОСЪЗНАНИЕТО И ГРАЖДАНСКАТА КУЛТУРА и ако не са ЗАЩО Е ТАКА? За съжаление аргументиране на положителни отговори е трудно, да не кажа невъзможно, защото жизненият стандарт, качеството на живота, звероподобното общуване между хората, произволът на нареченото от мен наднормативно законодателство „ад хок” (у нас „нормативната пирамида” е срутена), което обслужва деспотизма и поощрява себичността на бюрократа, от най-ниското до най-високото стъпало на държавното управление, говорят сами по себе си.
След това лирическо отстъпление да обърнем внимание на последната четвърта точка, която ни отправя към нормата на член 11 от КРБ и нейните алинеи, както и член 12 КРБ, които трябва да ни ориентират за конституционните основи, върху които е стъпила ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА на България.
Член 11, ал. 1 КРБ постановява „Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм”. Това е едно от най-демократичните и цивилизовани основни начала, което всяка една Конституция трябва да съдържа. Това начало е един от критериите за определяне на една държава като правова, защото „ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА Е ОБЩЕСТВЕНАТА СИСТЕМА ЗА УПРАЖНЯВАНЕТО НА ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ”.
Но нека видим КОЙ или КОИ са допуснати в тази система? Голямото, логично и оправдано очакване е СУВЕРЕНЪТ да властва и в тази система.
Над СУВЕРЕНА, обаче, е произнесена една НАКАЗАТЕЛНА ПРИСЪДА и тя е в ал.3 на член 11 КРБ, както и в предписаното в член 12 КРБ.
Според член 11, ал. 3 КРБ „Партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност се уреждат със закон.” ТОЧКА и ШОК. Но това не е достатъчно. УЖАСЪТ трябва да продължи и в член 12 КРБ, където във втората му алинея, БЕЗ НИКАКВИ ПРИЗНАЦИ НА СРАМ е записано, че „Сдруженията на гражданите, включително и синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.”
След тягостно смълчаване изводът, който се натрапва от само себе си е, че БЪЛГАРСКАТА КОНСТИТУЦИЯ СЛАГА ЗНАК НА РАВЕНСТВО МЕЖДУ ПОЛИТИЧЕСКИ ПЛУРАЛИЗЪМ И ПАРТИЕН ПЛУРАЛИЗЪМ. ТЯ ГИ ОТЪЖДЕСТВЯВА. Партиите са фаворизирани да бъдат единствените ВЛАСТЕЛИНИ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЖИВОТ. Авторитетът и достойнството на СУВЕРЕНА са КОЛОНИЗИРАНИ. ДЪРЖАВНОСТТА е ПОДНЕСЕНА НА ТЕПСИЯ НА ЕДИНСТВЕНИТЕ СУБЕКТИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ-ПАРТИИТЕ. СУВЕРЕНЪТ Е НА КОЛЕНЕ. А за хората, за човеците като част от ИНТЕГРИТЕТА НА СУВЕРЕНА, не остава нищо друго освен да чакат основните си права, които цинично са определени като НЕОТМЕНИМИ, като дар, като благодеяние от ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ, които в кървава битка помежду си получават ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ.
ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА ДИСТАНЦИЯ МЕЖДУ КОНСТИТУЦИЯ И ПОЛИТИКА Е НАРУШЕНА.
ПЪТЯТ НА СУВЕРЕНА КЪМ ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ Е ОГРАНИЧЕН ОТ ЖЕСТОК И ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОНЕН ВИЗОВ РЕЖИМ.
Един древногръцки мит: Когато боговете сътворявали живите същества поръчали на Епиметей да им раздаде наличните и нужни им средства за самоопазване: физическа сила, бързина, дебела кожа, криле и т.н.
В усърдието си Епиметей раздал на животните всичко и за човека не останало нищо. Лишен от средства за самозащита човекът бил осъден на загиване.
За да го спаси Зевс вложил, вдъхнал в него: чувство за право, справедливост, срам и социален инстинкт, благодарение на които човекът бил в състояние да се съюзява със себеподобните си и да води успешно борба за съществуване.
Нека попитаме хората: как при такава конституционна уредба можем да имаме чувство за право, справедливост, срам и социален инстинкт, без които никога няма да можем да примирим „недружелюбното дружелюбие”, което дреме у всеки един от нас?
Какъв е резултатът от подобна конституционна уредба? Обществото е поразено от жестоко автоимунно заболяване, което се нарича „анексиране на жизнения цикъл от политическите партии”. Като всяко друго автоимунно заболяване и това е хронично и нелечимо. Прилагането на медикаменти може да облекчи симптомите на това тежко поразяване, но е невъзможно постигане на оздравяване. Преяждането с власт е единственият фокус, върху който политическите партии съсредоточават своите усилия. Няма състезание на тeзи и насрещни позиции, само оглушително противопоставяне в покъртително упорития поход в търсене на „ЗЛАТНИЯ ТЕЛЕЦ”. Политическите партии в лицето на династично припознали се да управляват политически шамани, практикуват именно ИДОЛОПОКЛОННИЧЕСТВО. Техните идоли са личните интереси, богатството и алчността. Действащите политически партии изпитват неприязън дори от самата представа, за вменената им от Конституцията роля, да възпитават и съдействат за формиране на обществени политики. За тях хората са „лагерен прахоляк”, по думите на Берия, прахоляк, който им пречи ясно да виждат пътя към „ЗЛАТНИЯ ТЕЛЕЦ”. Комфортът, който им е осигурен от самата Конституция, ги прави лениви, дори да умият неясните си физиономии, но проблемът, че имат проблем със собствената си идентичност, НЕ Е ТЕХЕН ПРОБЛЕМ. А в съвременния глобализиращ се свят, партиите ТРЯБВА ДА ДАДАТ ТОН не за поредната размита ИДЕОЛОГИЯ, а да СЪЗДАВАТ „НРАВСТВЕНО-ДИСЦИПЛИНИРАЩ МОДЕЛ” за нови и съвършено КОНКРЕТНИ ОБЩЕСТВЕНИ ПРАКТИКИ. Маските трябва да паднат и да се види какво се крие зад тях.
Износването на политическите партии, крахът на партийността е проблем в световен мащаб.
Доказателствата за това са: тотално недоверие и отказ от гласуване, което дискредитира самата ПРЕДСТАВИТЕЛНА ДЕМОКРАЦИЯ; партиите все по-трудно кумулират членска маса и още по-трудно удържат привлечената, дори преди десетилетия, членска маса.
Такава диагноза поставя и Херман Ван Ромпой като споделя, че по правило политическите партии се обединяват по-скоро около интереси и сметки, отколкото около мечти и идеи. Затова и доверието в политическите партии все повече намалява.
В свободните общества тази тема се дискутира свободно като се поставя въпросът какво ще се случи с партиите през 21 век? Но у нас е друго.
Всеки намек нужна ли ни е такава пренаселена политическа сцена, конструирана в българската политическа корабостроителница, всяко усъмняване в ролята и значението на партиите се приема за мракобесно залитане по миналото. Такава е удобната за самите партии инерция. Партиите ни превърнаха в „ИЗЛИШНИТЕ и ПРЕВИТИ ХОРА” , в „ЕЛЕКТОРАЛНИ ЕДИНИЦИ”, в хора без самостойно мислене, хора, податливи на зададените от партийните централи внушения.
В този ред на мисли се поставя логичният въпрос: защо все пак не идва банкрутът на партийността? Защо ПАРТИИТЕ са все още жизнеспособни и упорити в артикулирането на ОМРАЗА И ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ, защото в конституционното им призвание да възпитават ПРАВОСЪЗНАНИЕ И МОРАЛ те се провалиха.
Отговорът е, защото ОЦЕЛЯВАТ ЧРЕЗ ФИНАНСИРАНЕТО. Най-циничното е, че те, които поставиха под съмнение САМОТО наличие на държавност в България И НИ КАРАТ ДА СЕ ЧУВСТВАМЕ РАЗКОЛЕБАНИ В ОТГОВОРА НА ВЪПРОСА КАКВО Е ЗА НАС БЪЛГАРИЯ лакомо се угощават от ДЪРЖАВНИЯ БЮДЖЕТ като получават СУБСИДИИ в размери на шестцифрени числа за 2010/2011г.
Нека попитаме хората: справедливо ли е партиите да се финансират от нашите данъци? Съгласни ли са това финансиране да бъде спряно и партиите да се самоиздържат от членския внос на своите „убедени” членове?
НУЖЕН НИ Е НОВ ОБЩЕСТВЕН ДОГОВОР МЕЖДУ ХОРАТА И ДЪРЖАВАТА, КОЙТО ДОГОВОР ДА НЕ ИЗИСКВА ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА РАТИФИКАЦИЯ, НА КОЯТО И ДА БИЛО ПОЛИТИЧЕСКА ПАРТИЯ.
НУЖДАЕМ СЕ ОТ ОБЩЕСТВЕНО, ГРАЖДАНСКО УПРАВЛЕНИЕ, осъществявано от РАВНОЦЕННИ ХОРА, които могат да встъпят в такова управление САМО И ЕДИНСТВЕНО, АКО БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕНО ДОСТОЙНСТВОТО НА БЪЛГАРСКАТА КОНСТИТУЦИЯ, чрез приемането на нова такава.
03.09.2011г.
Пловдив Светла Йорданова